Стискам в шепите си желание свято,
а в тишината нашепват горчиви слова.
Покой в застоя, смирение,
а в него търся се, слепота.
Моментно мислите застиват,
очите празни са, съмнение,
а в ума нахлува празнота.
Но белотата в уединението сивее,
не е цяла, не е напълно бяла.
Духът пропит е с отрицание
и един нюанс на по-бяла чернота.
Нещо в същността невидимо тежи,
спомен обвит във плътност, изгнание,
а аз лутам се в усетна пустота.
Бродя непригоден в своето усамотение,
почти от земното откъснат, отшелник,
и някак несъществуващо тук,
и не точно в пълнотата на сега.
В мен напира душевен, неслучаен вик,
а думи погрешно някога неказани,
извират и обличат греха във мисълта.
Не знам дали сегашно късно е,
надявам се пределно не закъснях,
моля се навременно достатъчно да е…
Но ти си някъде назад в мъглата на прахта,
а там молбите с восъчен печат са запечатани.
И не е молитва това, а лично покаяние,
сбърках, грешен съм! Прости…
