Съществува една невидима бариера, която обгражда нашето битие. Стена, почти толкова прозрачна, колкото и позволим. Нищо не излиза навън, своеобразен затвор. Избирателна пропускливост, контрол, какво виждаме, какво пропускаме навън, навътре, какво остава, какво си тръгва, сякаш всичко е игра на преливане на света от вън навътре към нас и обратно към света навън. Кой е арбитърът на този граничен контрол? Как избираме какво да потъне през мембранната стена и какво да отхвърлим? Какво задържаме всъщност и защо го задържаме? Честно нещата, които задържаме не винаги са позитивни, не винаги са полезни за нашия вътрешен свят. Как искаме да видим света без ние да сме открити към него? Защо изграждаме повече бариери отколкото ни трябват? Защо животът не толерира тази наша наивност по детски? Не е ли по-лесно да счупим бариерата, да махнем граничния контрол и да се разлеем в света и той в нас? Не е ли по лесно вместо бариера да изградим център, около който естествено да гравитира същността? Доста егоцентрично, нали!? Човекът, около който света се върти-безумна мисъл! Естеството на живота би се разпаднало, ако всеки беше собствен център. Може би бариерата е необходима. Тази стена ни дава шанс да съхраним вътрешността, да пропускаме точно толкова, колкото ни трябва.
Понякога срещаш хора, които са изградили толкова плътна бариера около себе си, че сякаш нищо не пропускат през нея. Понякога успяваш за миг да надникнеш зад фасада и да хвърлиш моментен поглед върху същността. И в този момент виждаш контраста, противоречието между стената и ядрото. Кому е нужно да изгради толкова плътна стена за да скрие същността си? В разговора стената все повече се пропуква и сърцевината бляска навън все по-силно, а тогава фасадата започва да се разпада, същността излиза. Светът започва да нахлува и да запълва вакуума. Светът е река, мощен поток, който почти съзнателно унищожава същността. В тази своеобразна буря същността се бори за оцеляване, за съществуване. След този катаклизъм ядрото никога не е същото, винаги се трансформира. Понякога е хубаво да имаме пролуки във стените, ей така, за да може света периодично да ни променя, да ни гаси и отново да ни пали. А бариерата е необходима, само частично, само периодично, колкото да запази ядрото да съществува.
