Понякога си мисля, че понеделниците са обречени да бъдат посредствени. Начало на работната седмица, край на почивните дни, каква рецепта за мудност, а? Малко след полунощ, тишината вече е обхванала града. Има нещо различно в тишината на неделя преди понеделник, всичко е по-тихо от обичайното.
Та някъде в началото един такъв преднамерено заклеймен понеделник стоя размишлявайки върху няколкото неусетно пропилени летни месеци, настъпващата есен и загубата на концентрирана мотивация, която все повече се усеща с всеки изминал ден. Както обикновено обвинявам времето, все пак е удобна боксова круша, а пък настъпващата есен дойде студено и категорично. Разпилявам се все повече, губя инерция, дифузирам в ежедневието и не стига концентрирана същност, това е симптоматиката. Може би е от есента, тя винаги указва такъв ефект върху мен-разсейва ме, но кой не се губи в тези златни и червени потоци танцуващи наоколо? Но истината е, че не стигам, не съм достатъчен. Дифузирам бавно мъчейки да събирам същност, но губя повече отколкото концентрирам, почти като удавник, опитващ се да се добере до брега, той е все по-близо и също толкова далеч. И в тази течаща еднопосочно реакция търся катализатор, инхибитор дори, или нещо, което да обърне тренда. Трябва ми същност. Искам да срещна същност, а напоследък се срещам само апатия, нихилизъм и цинизъм в акомпанимента на фалша.
Все по-настъпващото утро се показва, а мислите ми се разпиляват, дифузират сякаш в настъпващото ежедневие. Рутината е признак на прекомерна загуба, това е сигурно. Търся концентрирана същност, която да се разпилее към мен, може би това е начинът да намеря равновесието. Или да се събера парче по парче, обратна дифузия! Търся смисъл, който да спре разграждането, стопяването. Придружаващия скок в ентропията убива! Сгреших, явно понеделниците могат да бъдат и убийствени!
