Понякога си мисля, че понеделниците са обречени да бъдат посредствени. Начало на работната седмица, край на почивните дни – каква рецепта за мудност, а? Малко след полунощ тишината вече е обхванала града. Има нещо различно в тишината на неделята преди понеделник – всичко е по-тихо от обичайното.

   Та, някъде в началото, в един такъв преднамерено заклеймен понеделник стоя, размишлявайки върху няколкото неусетно пропилени летни месеци, настъпващата есен и загубата на концентрирана мотивация, която все повече се усеща с всеки изминал ден. Както обикновено, обвинявам времето – все пак е удобна боксова круша, а пък настъпващата есен дойде студено и категорично. Разпилявам се все повече, губя инерция, дифузирам в ежедневието, а концентрираната същност не ми достига – това е симптоматиката.

   Може би е от есента – тя винаги оказва такъв ефект върху мен: разсейва ме. Но кой не се губи в тези златни и червени потоци, танцуващи наоколо? Но истината е, че не стигам, не съм достатъчен. Дифузирам бавно, мъчейки се да събирам същност, но губя повече, отколкото концентрирам – почти като удавник, опитващ се да се добере до брега. Той е все по-близо и също толкова далеч.

  И в тази течаща еднопосочна реакция търся катализатор – инхибитор дори – или нещо, което да обърне тренда. Трябва ми същност. Искам да срещна същност, а напоследък срещам само апатия, нихилизъм и цинизъм в акомпанимента на фалша.

   Все по-настъпващото утро се показва, а мислите ми се разпиляват, дифузират сякаш в настъпващото ежедневие. Рутината е признак на прекомерна загуба – това е сигурно. Търся концентрирана същност, която да се разпилее към мен. Може би това е начинът да намеря равновесието. Или да се събера парче по парче – обратна дифузия! Търся смисъл, който да спре разграждането, стопяването. Придружаващият скок в ентропията убива!

  Сгреших. Явно понеделниците могат да бъдат и убийствени!