Отново задънена улица. Връщам се няколко преки назад и, вървейки, отбелязвам наум, че “Няколко крачки назад не винаги водят в правилната посока!”. Лутам се и поглеждам в картата, но навигацията ми също мисли, че съм на правилното място. Странно, хем съм където трябва, хем адреса го няма отново. Прибирам телефона леко изнервен и започвам да търся някой странник, който да ме упъти в този град.

  Вървейки и вече нервно гледайки всеки силует, се замислям, че хората сами се вкарват в този лабиринт. Може би, ако можехме да се погледнем отвисоко, щяхме да приличаме на колония мравки, която забързано се лута измежду зданията, следвайки едничката си цел. То никак не е трудно да попаднеш в този лабиринт, ето ме, лутайки се отново и ненамиращ това, което търся. Или пък може би приличаме на опитни мишки, които страхливо бързат напред-назад и се борят за оцеляването си. Лабиринтът е лукав и обещава много сирене в края, но ако погледнем, ще видим, че малцина от мишките оцеляват и всъщност вкусват от сиренето. И някак животът винаги те тика в този лабиринт с измамни награди и безброй опасности, дебнещи зад всеки ъгъл, и очевидно доста задънени улици. Дали пък не е време да опитаме нещо различно и да променим правилата на играта? Какво ще стане, ако всички мишки спрат да гонят сиренето? Или пък започнат да катерят стените, обграждащи този фалшив декор? Как ли би изглеждал свят, в който лабиринт няма и сирене няма, а мишките се чудят какво да правят? А може би просто сме така устроени, вечно да гоним сиренето, следвайки алгоритъма…

   А, ето го номерът 24б! Ами, ето един добре скрит номер в лабиринта, и дори навигацията не успява да го намери. Звъня на звънеца и нервно се оглеждам, чудейки се дали пък животът не е един безкраен невидим лабиринт в крайна сметка.