Късен следобед. Спирката пред Софийския университет. Прибирам се от работа, чакам автобус и наблюдавам голямото задръстване. Спазвам традицията и запалвам цигара. Поглеждам таблото – 5 минути. Обзема ме чувство на празнота. Чудя се дали мразя есента или ѝ се възхищавам!?

   Около мен капят листа, всяко уникално по свой собствен начин. Чувствам, че съм бил вече тук и нещо ми липсва. Някой липсва… Листата падат и това усещане, че тази сцена се повтаря отново и отново, се набива в мозъка ми. Започвам да се чудя: “Кога съм бил тук?”, “С кого?”. Заблуждавам ли се? Поредното листо се откъсва и вятърът го понася. Плочките са осеяни с цветове. Заформя се лек водовъртеж и всичко се прелива ту в жълто, ту в червено. Отново това чувство, нещо не е както трябва. Липсва ми нещо, което съм загубил по пътя си… Кога?.. Какво?.. Кого?..

    Две минути до автобуса. Изхвърлям фаса и погледът ми се спира на преминаваща двойка. Заваля дъжд от листа. Вече знам – мразя есента!