Павел погледна механичния си часовник. Оставаше по-малко от минута, преди да свърши работната седмица. Вече си представяше какво щеше да прави през уикенда: в петък вечер имаше среща, а ако нещата се развиеха добре, в събота щеше да спи до късно. В неделя планираше да отскочи до морето. В него се зароди ентусиазъм и тръпка от предстоящите моменти. Понечи да стане, защото му се стори, че времето е изтекло, въпреки че не бе чул звънеца за край на работния ден. Погледна часовника отново – сякаш беше спрял на 4 часа, 14 минути и 23 секунди.
„Странно!“, помисли си той и седна отново, загледан през прозореца в залязващото слънце, чиято светлина се отразяваше върху бюрото му. Погледна пак часовника и с леко нервност установи, че бяха минали едва 10 секунди. Загледа се в стрелката, отброяваща секундите, която бавно се придвижваше: „57, 58, 59…“ Отброяваше наум, но звънецът така и не иззвъня. Огледа се – всички негови колеги продължаваха да пишат усилено по клавиатурите си. Погледна отново часовника: 4 часа, 14 минути и 17 секунди.
„Тъпият часовник се е развалил!“, помисли си той и го удари с ръка. „Трябва да сменя батерията, сигурно…“
Погледна часовника на компютъра си – той показваше същия час. Загледа се в цифрите: 16 часа и 14 минути. Мислено тактуваше секундите: „57, 58, 59…“, но звънецът отново не иззвъня.
„Какво, по дяволите?!“ – учуди се той.
Включи секундите на компютърния часовник и започна да ги проследява, почти отброявайки на глас:
„54, 55, 56, 57, 58, 59…“
Изведнъж броячът се рестартира и започна от 16 часа, 14 минути и 3 секунди. Павел леко удари компютъра и си помисли: „Какво, по…?!!“
Обърна се към колегата си и попита:
– Колко е часът при теб?
– Ъъ, секунда! – 16 часа и 14 минути. Ей сега ще бие звънецът… – започна да отговаря той, но изведнъж млъкна и сякаш се върна в начална позиция.
Подскочи и започна да повтаря: „По дяволите! По дяволите, какво става?!“
Огледа се, след което нервно започна да отброява секундите, следейки едновременно ръчния си часовник и този на компютъра: „57, 58, 59!“. Скочи с надежда, но звънецът не иззвъня, а колегата му от съседното бюро му хвърли странен поглед. Павел разтри очите си, удари си един шамар, но този път се фокусира върху хората в стаята, докато следеше ръчния си часовник:
„58, 59…“
И сякаш всички се рестартираха в начална позиция, а часовникът му отново показваше 16 часа, 14 минути и 2 секунди.
„Чудесно!“ – помисли си и се отпусна назад върху стола, скръсти ръце и въздъхна тежко.
„От всички възможни времеви капани, точно на мен ми се падна да зацикля в офиса в последните секунди на работната седмица… АД!“
Погледът му се спря върху отражението на залязващото слънце върху бюрото – светлината сякаш потрепна, после се изкриви като размазано мастило. Той се намръщи и се наведе напред. В този момент стрелката на часовника му подскочи рязко – не назад, а напред: 16 часа, 15 минути и 1 секунда. Звънецът иззвъня.
Колегите му скочиха от столовете, грабнаха чантите си и зашумяха към изхода. Павел замръзна, втренчен в часовника. „Какво, по…?“ – промърмори той, но не довърши. Вместо това се изправи бавно, хвърли последен поглед към компютъра – той показваше 16:15:03 – и тръгна към вратата.
Докато излизаше, чу колегата си да мърмори: „Странен ден, сякаш времето беше спряло за малко, нали?“ Павел се усмихна криво, без да отговори, и стъпи навън.