„Троха… а още една и още една“ – мислеше си гълъбът, кълвейки по пътеката в парка, когато пред него изникна пейка с един от онези гиганти без крила, които хвърляха трохи.

„И слава богу!“ – помисли си той, преди да види още една троха и да се наведе да я клъвне, преди някой друг крилатко да я грабне.

В днешно време градът беше много по-негостоприемен към гълъбите, но пък те си го връщаха с кални атаки – мислеше си той, докато вървеше към пейката. Мъжът седнал на нея беше хванал главата си, а от лицето му се стичаха капки, които „НЕ СА ТРОХИ!“ – установи бързо гълъбът. Това го ядоса, затова подхвърли към ревящия мъж:

— Гу-гу! Пусни малко трохи! Гу-гу! – гледаше го с двете си изцъклени очи, докато въртеше главата си в кръгообразни движения.

Човекът на пейката се стресна, вдигна глава и се огледа.

— Кой каза това? – попита, докато бършеше очите си.

— Гу-гу! Тук долу! Трохи! – размаха крила гълъбът.

Като го видя, човекът се изплаши и подскочи:

— Ааа! Говорещ гълъб!

— Гу-гу! Аа, смотаняк на пейка! Гу-гу! – размаха крилата си гълъбът, готвейки се да отлети, мислейки как ще му се изцвъка отгоре.

— Чакай! — каза човекът, бръкна в джоба си и извади една веган курабийка от фурми и бадеми. Разчупи я и я подхвърли на гълъба. — Ето, това е, което ми остана… — замълча той и леко замръзна в движението си. — Тази курабийка и тези дрехи… ама ето, вземи половината… Даже вземи цялата! — И той хвърли и остатъка, гледайки как гълъбът кълве лакомо.

— Гу-гу! Първо, тая курабия е много гадна, ама като нямаш друго – ще свърши работа. Гу-гу! Второ, няма да се притесняваш – аз също имам само перушина и „твоята“ курабийка! Гу-гу! — каза гълъбът, докато кълвеше ожесточено.

— Е, да, ама ти си гълъб — отвърна човекът, все така гледайки го. — Говорещ при това! А аз съм човек. При нас е малко по-различно!

— Гу-гу! К’во ви е толкова специалното?! — извъртя очи и главата си гълъбът.

— Е, трябват ни пари, място за живеене, храна — каза той, посочвайки последните трохи от курабията. — Но понякога оставаме без тях и…

— Гу-гу, и какво? Че то при нас е горе-долу същото! Пари нямаме, храна — каквото ни пуснат, живеем на аванта под покривите, пък я ни виж — летим си, цвъкаме си, гу-гу.

Човекът го погледна и понечи да отговори, но после сякаш се замисли, осъзнавайки, че може би полудява. След това отново погледна гълъба и каза:

— Има и други неща, но не би разбрал — все пак си гълъб!

— Гу-гу, на мен ми звучиш като някой, дето си търси само оправдания, гу-гу. Иди изпроси храна от някого от твоя вид, гу-гу. Едва ли ще е трудно — щом за нас имат, сигурно и за теб ще се намери, гу-гу!

Човекът се засмя, осъзнавайки, че слуша съвети от говорещ гълъб, и каза:

— Ние се съдим различно… Трудно някой като мен ще получи нещо безплатно… Но си прав, трябва да опитам.

— Гу-гу, естествено! Да не мислиш, че си първият, дето ми дава гадни курабии? Ама я изядох, де. Гу-гу, сигурно и на теб ще ти дадат малко. Ся, ако нямаш повече храна, гу-гу, аз ще офейкам, че ей там идва старицата с трохите — трябва да клъвна и там малко, гу-гу.

— Дадох ти всичко! — вдигна рамене човекът.

   Гълъбът отлетя в посока към старицата с трохите, а човекът го гледаше. Постоя малко, а после тръгна с някаква лека усмивка.