Кално топи се белотата на света,
а кафявата вода се стича на потоци,
лъжа подир лъжа в помитаща река.

Катастрофален сблъсък със същността,
а избитите парчета реалността напукват,
линчуват непокорството в духа.

Кротко приспана е истинността,
а тъмнината свети в нечисто бяло,
лишaва от дневна сянка личността.

Кумири теглят в бездната на абсурдността,
а мисълта, ограбена от рационалност,
лети неистово високо в баналността.

Кухина изпълва красивите слова,
а плътността отстъпва в бяг –
ликува денят, надигащ се във плитчина.