Алгара затвори вратата и я подпря с гръб. Пое дълбоко въздух и издиша няколко пъти. „Още само три стаи!“ – помисли си тя, пипайки медальона, който висеше на врата ѝ. Мястото, на което се намираше, започна да придобива размери и форма.

  Разкри се вековна гора, а тя стъпваше върху нежна, млечнозелена трева. Вятърът подухваше леко, носейки свежест. Усещаше аромат на борове и смола. „Няма птици“ – отбеляза тя наум, и почти моментално се разнесе цял хор от пойни песни. Опита се да ги проследи, но сякаш идваха от всички посоки. Опитваше се да се концентрира върху една-единствена мелодия, когато изведнъж чу глас – глас, който ѝ звучеше познато, но не знаеше защо. Той нашепваше магично, почти успивно:

– Уссспокой сссе! Отпуссссни сссе… Поспри…

  Беше безвъзвратно заспала в тази зеленина, когато медальонът на врата ѝ загоря. Тя се събуди с писък. Разтърка очите си, а пред нея стоеше зелена змия, готова да я погълне. Бързо се съвзе и изрече няколко думи, които веднага дадоха ефект – светът около нея започна да изчезва, сякаш някой го изтриваше. Всичко побеляваше. Змията се сви в пространството, а на нейно място се появи врата. Алгара я отвори и премина през нея.

  „Втората“ – отбеляза тя наум, опитвайки се да се ориентира в предпоследното пространство. Постепенно започна да различава ръцете и тялото си. „Сива съм“ – помисли си тя. Уплашено се огледа, а пред нея се оформи силует – нейно подобие, но неясно, сякаш нарисувано с въглен и размазано. Фигурата не заговори веднага, а само я гледаше. С глас, който звучеше като нейния, но още чужд, каза:

– Погледни назад!

  Алгара се обърна – нищо! Назад и напред всичко беше сиво, а насред него стояха двете фигури. Медальонът я гореше отново, но болката беше притъпена. Фигурата наклони глава към нея и продължи:

– Избеляваш…

  Тя не отговори. Думите на двойницата се просмукваха в нея като сиво мастило, попиващо в хартия. Затвори очите си и пое дъх. Спомни си думите, изтритата гора, змията. Завъртяха се в ума ѝ, но по-тихо, по-несигурно. Прошепна ги едва чуто. Фигурата пред нея се разпадна като пепел, разнесена от вятъра, а с нея изчезна и нещо в нея самата. Сивотата се сгъсти, после избледня до бяло. Появи се последната врата. Алгара я отвори и пристъпи.

  Затвори вратата и тя изчезна. Огледа се – наоколо всичко белееше. „Бяла съм!“ – каза тя, поглеждайки в медальона. Отвори го, а в него имаше желанието поставено отдавна.

„Изтрий ме“ – прочете тя и след това изчезна в белотата.