Мнема не помнеше как се бе озовал тук. Намираше се в голяма стая, пълна с купчини книги покрити с прах. По рафтовете вляво от него бяха наредени странни предмети. Би се заклел, че там имаше череп. Пред единственият прозорец в стаята бяха прецизно наредени стъкленици, в които бълбукаха разноцветни течности. Миризмата на застоял въздух и прах го накара да кихне и отнякъде се чу:

— Кой е? —, а след това се показа малък човек с бяла брада, стигаща почти до коленете му,  иззад купчина книги. Върху големият му нос седяха очила с многоцветни стъкла, а в ръцете си държеше разтворена книга.

— Аз — отвърна Мнема. —Не знам как се озовах тук — продължи той объркано, докато се придвижваше към дребния брадат мъж. — Вие кой сте? — попита, спирайки пред него.

  Брадатият мъж се качи върху няколко книги, сграбчи лицето на Мнема с двете си ръце и го загледа подозрително. Свали очилата си, след което го огледа го отново учудено. Слизайки, смъмри под големия си нос:

— Странно… Много странно…

—Бихте ли ми казали… — не успя да довърши, защото брадатият мъж вече се беше изгубил някъде.

  Остана загледан в посоката, в която малкият мъж изчезна, а тишината бе нарушавана единствено от бълбукането на течностите в стъклениците.

— Ей, почакай!

  Никой не отговори. Мнема се луташе из лабиринта от книги, когато пред него се появи маса, на която брадаткото четеше.

— Кой си ти?! — попита отново.

—Още ли си тук? — стресна се дребният човек, вдигайки раздразнено поглед към него. — Какво трябва да направи един магьосник за да го оставят на мира? — измърмори раздразнено — Е, щом се налага… — каза старецът,  започвайки да чете рунически знаци.

 Под краката му се появи магически кръг, в който символите се редяха и проблясваха в непознат ред. Внезапно той протегна ръка към Мнема и я стисна в юмрук и той се пръсна на хиляди малки песъчинки.

  Магьосникът се доближи до купчината и я докосна, а тя проблесна в ярка синя светлина. Отдръпна се. Песъчинките се завъртяха във въздуха, проблясвайки в  мрака на стаята. Магьосникът проследи движението им, а когато всичко се уталожи, пред него стоеше отново Мнема – невредим.

– Не, не пак… не заслужавам това – стисна магьосникът очи.

Мнема го изгледа и каза:

-Опита се…

— Аз… аз просто…

Мнема направи крачка напред.

— Не можеш, нали?

Очите на стареца се разшириха.

— Ти… — прошепна той. — Не мога да избягам, нали?  Не би трябвало да съществуваш?!

— Но аз съществувам — отвърна Мнема — Винаги ще съществувам!