Category: Среднощни стихове

Във времето ехти нашепване- изконечно, мъдро, древно. По път неясен ти вървиш, потънал във забрава, но нещо все те води, непонятен усет все те тласка, по твоята единствена пътека към лична неизбежност да продължиш.

Пробуждаш се във безтегловност, сякаш всичко по-леко е почти. Нагоре, надолу, отсъства център, лутане, еуфорична амнезия, грациозност и леко безгрижно замайване дори. Изпитваш липса на осъзната цялост, сякаш всичко по-разпокъсано е почти. Парчета тук, парчета там, отсъства спойка, напипване, телесна забрава, притръпналост и едно нехайно гадене дори.

Слънцето напича тежко, нажежава, маранята задушава-пустота! Гласът нарича древно, обладава, същността се изпарява-сухота! Жажда съзнанието изгаря, подлудява, мисълта угасва-празнота! Душата глътката жадува, умолява, песента привършва-яснота!

Мълчиш, а едно чувство в теб напира, иска да излезе, иска да крещиш! Мълчиш, а яростта през очите прозира, нещо вътре в теб гори, приканва да сгрешиш! Мълчиш, а една мисъл душата ти раздира, борбата в теб пламти, почваш да кървиш!

Светът ще причернее, ще притихне, тъмна облачна мъгла ще се разтлее и земята ще застине. Спонтанен хаос ще се роди и гръм, и ураганни ветрове. Ще се слеят в буря и поличба недна ще застигне. Тътен! Сводът се срива, хвърчащи капки, куршуми, порой, война!

Ще поискам всичко! Ще поискам времето да спре, ще поискам светът да срина и отново да го съградя. Ще поискам да обсебя твоят ден, ще поискам да превзема и нощта! А ти се съпротивлявай, не ми давай, бягай…

Искрата, която възниква от пламък, искрата, която запалва пожар, искрата, която изпълва очите и живота става най-скъпия дар, искрата, която стопля всеки залък, искрата, която прехвърча тук-там, искрата, която във мрака проблясва и небесата лумват във плам.

Нека вали, сякаш света не ще бъде, нека трещи, людете мъртвите да чуят, нека ветровете свистят както никога преди, нека безрасъдни светкавици пукат, и нека небето се срине дори!