Category: Среднощни стихове

Извън пълнотата на сега се рея, безмълвно в бъднината крача- непонятен, загубен, запилян. Извън уюта на света ветрея, празен в грешките се влача- безлюден, ненамерен, пропилян.

Времето рязко захладня, а слънцето не топли, не пече. Денят внезапно намаля, а навън живота покафенява вече. Утринта буди се в мъгла, а скреж покрила е пръстта. Небето неусетно посивя, а ветрове брулят жълтите листа.

Стискам в шепите си желание свято, а в тишината нашепват горчиви слова. Покой в застоя, смирение, а в него търся се, слепота. Моментно мислите застиват, очите празни са, съмнение, а в ума нахлува празнота.

Познавам те, незнайно от къде. Познах те още в първия миг, в очите ти нещо безгласно зовеше, нещо близо до мен, неистов вик, заслушах се, припознах го, същия вой и във мене крещеше.

Вървя, а отсреща ти, навяваш усещане на нещо мое, но някак прикрито друг, някак непринудено теб. Движейки се така монотонно, долавям периферно нещо твое, но сякаш не точно ти,

Тръгнах, но се спрях… Обвит в безлична пелена на минало, тъмнина, стени покрити с прах, на място тихо и някога бивало, в безкраен ступор неподвижен бях

На дъното тишината е покрила всичко, а мракът се пропива във деня. На дъното животът спрял е плитко, а битието се преплита във съня. На дъното силуети няма, а само бездушни бродещи очи.