Category: Есета и писания

Отново задънена улица. Връщам се няколко преки назад и вървейки отбелязвам на ум, че “Няколко крачки назад не винаги водят в правилната посока!”. Лутам се и поглеждам в картата, но навигацията ми също мисли, че съм на правилното място. Странно, хем съм където трябва, хем адреса го няма отново. Прибирам телефона леко изнервен и започвам…

Поглеждайки се в огледалото все по-често не разпознавам човекът, който се взира в мен обратно. Този човек съм и едновременно с това не съм аз. Има нещо плашещо, почти смразяващо в човека, който дебне и тихо наблюдава през стъклената бариера. Този човек притежава власт над мен и това е притеснително. Този човек съществува докато аз…

От години не ползвам часовник. Изпитвам някакво странно чувство на отвращение и ненавист, когато видя часовник. Стрелките, които се движат и отмерват секунда, подир секунда отминаващия живот или поне така сме си внушили. Има нещо много зловещо и жестоко в часовниците, отмерват интервалите почти като надзирател застанал строго на пост пред килията време. Време…

Задава се буря. Спускат се черни плътни облаци, които застилат небето и то сякаш всеки момент ще рухне върху нас. Вятърът се усилва и дъждът почти се вкусва. Летят листа, клони и тук там някоя изпусната дреха. Облаците се завихрят и вятърът сякаш шепне древно наричане. Чува се нейде далечен тътен, а въздухът се наелектризира.…

Вечер, някъде около полунощ. Разхождам се и отбелязвам на ум, че обичам празнотата и тишината на улиците през тези късни часове на нощта, градът взима своята глъдка свеж въздух. Крачейки усещам, че започва да полъхва студен, пронизващ дробовете, вятър. Ускорявам крачката неволно, искайки да стигна по-бързо до вкъщи. Бели петънца започват да танцуват във въздуха…

Шум. Всичко наоколо гълчи от безсмислени звуци, които сякаш резонират във въздуха и неусетно усилват всеки един изречен стон. Понякога шумът прониква дори и през стените на собственото ми мисловно убежище и създава хаос. Глъчта е обзела всяко едно празно пространство и тишината е далечен мираж. Не чуваш, глух си и единствено виждаш как устните…

Късен следобед. Спирката пред Софийския университет. Прибирам се от работа, чакам автобус и наблюдавам голямото задръстване. Спазвам традицията и запалвам цигара. Поглеждам таблото-5 минути . Обзема ме чувство на празнота. Чудя се дали мразя есента или и се възхищавам!? Около мен капят листа всяко уникално по свой собствен начин. Чувствам, че съм бил вече тук…

Тих, лек бриз, който повява едва, едва. Луната е изгряла отдавна и се е настанила високо сред звездите. В далечината се забелязва мъждукащата светлина на фара. Миризмата на сол се процежда в съзнанието ми. Вълните тихо шепнат, може би разказват някоя незнайна история.  Светлините на фара си играят във водата. Спирам се.

Късен следобед , поредно кафе, поредна цигара и глава пълна с въпроси. Заведението е почти пълно. От всяка маса се чуват разговори. Сервитьорката се суети между масите-усеща се напрежението. Плащам и си тръгвам.