Двамата приятели препускаха през Меад, игнорирайки виковете на патрулите. Спряха на хълм над града, гледайки как слънцето огрява вечнозелените гори.

Белар се обърна към Касиан с лека усмивка:

— Тремар ни очаква. Ще спрем амидийците там, преди да стигнат до дома.

— Да… — отвърна Касиан, гласът му тежък. — Или те ще спрат нас.

— Хайде, трябва да настигнем другите! — каза Белар и препусна напред, а Касиан го последва.

     Тремар се намираше преди западния фронт на около четири дни бързо яздене и там постъпваха всички новобранци. Градчето беше почти изцяло военно, тъй като се състоеше предимно от войници, които живееха и тренираха в казармите.

   Западният фронт на войната с Амидия се беше разширил и обхванал нови територии през последните години, но никоя от страните нямаше значително преимущество на бойното поле. Амидия търсеше начини да пробие магическият щит, който се издигаше над Безилион вечер, но естествените природни дадености на областта и магията, която черпят безилийските магове и войниците през деня правеха това изключително трудно. Почти целият западен фронт беше съставен от високи гори и планински възвишения, което бяха предизвикателство за армията на Амидия, несвикнала за планинските и горски терени, амидийците имаха предимиство – черпеха магия вечер от луната, което им даваше предимство, след като денят се скрие.

  Вече бяха минали няколко часа в неуморно препускане, когато Белар се провикна:

— Ето ги! Настигнахме ги! — и се втурна напред.

   Касиан го последва и след миг видя колоната, която се виеше по пътя. Войниците бяха спрели около него за почивка. Белар се виждаше в далечината, ръкомахайки на някого. Касиан се впусна напред и си помисли леко притеснен: „Идвам, идвам…“

  Когато стигна, Белар вече беше слязъл от коня и разговаряше с насядалите покрай пътя войници.

— Това е Касиан! И двамата сме от Меад, точно преди планината Неустер. Малко планинско селце — обясняваше пламенно Белар, жестикулирайки.

   Касиан се приближи, поздрави всички с кимване на глава, след което слезе от коня, погали го и го пусна да пасе наоколо, за да си почине. Белар се приближи до него и каза:

— Имам нещо за теб.

   Белар се ухили и бръкна в торбата си. Извади внимателно една книга, подвързана в избледняла кожа, и я подаде на Касиан.

— Честит рожден ден! — каза, без да крие гордостта в гласа си. — Какво, мислеше, че ще забравя?

   Касиан премигна изненадано. Погледът му се плъзна по заглавието, после пак се върна към Белар.

— Това е… страхотен подарък. Благодаря.Касиан не знаеше как да реагира. Почти беше забравил, че днес има рожден ден, покрай цялото пътуване, парада и мислите, които го глождеха за войната. Но се усмихна и каза:

— Благодаря ти, Белар! Страхотен подарък!

    След което разлисти изтърканата книга с практични магии. Касиан го биваше в магията, но никога не бе имал книга, от която да учи нови заклинания. Всичко, което знаеше, беше от военното училище, където ги учеха на основни практични магии за защита и атака, както и няколко за лечение. Беше научил и няколко по-сложни заклинания, наблюдавайки как тренират бойните магове, когато имаха смесени тренировки, но това беше всичко, което знаеше.

 Касиан прегърна Белар през рамо, разлиствайки подарената книга с магии.

— Помниш ли как се бихме с онези хлапаци ? — попита той, усмихвайки се леко. — Ти счупи носа на оня едрия, а аз го замерих с ей такъв  камък. – показвайки с ръце големината

 Белар се засмя и извади ръчен ламус от торбата си, разчупи го и подаде половината на Касиан.

— Да. И после ядохме бой от майка ми. Ще ми липсва това — да сме заедно срещу всичко.

Касиан го пое и захапа, след което каза:

— И аз имам нещо.

  Извади един мех, отпи от него и го подаде на Белар. Той го подуши, очите му светнаха още повече и жадно отпи. След това избърса устата си с ръка и каза:

— Откъде намери това ярско вино?

— Е, имам си начините — каза Касиан, смеейки се.

   Двамата седнаха и се заеха с остатъка от ламуса. След като се нахраниха, Белар извади меча си и речния камък, който носеше, и започна да го точи, а Касиан се зачете в книгата.

   Слънцето вече беше минало пладне и напичаше значително. След като беше отделил значително време на една страница от книгата, Касиан стана и започна да тренира ново заклинание. Белар го наблюдаваше и рече:

— Искаш ли да направим една тренировка?

Касиан го погледна изпод вежди и отвърна:

— Само ако можеш да издържиш на темпото! — и се засмя.

Белар стана, завъртя меча си, направи няколко начални позиции и каза:

— Давай да видим кой колко ще издържи!

След което махна с ръка на Касиан.

   Белар нападна пръв, но Касиан бързо парира и избегна удара. Промълви нещо и с едната си ръка направи няколко бързи жеста във въздуха, след което към Белар се насочи силен въздушен поток. Касиан планираше да изтощи противника си, като пести силите си.

   Белар бързо контрира въздушната маса, която почти го достигна, с единственото защитно заклинание, което беше усвоил. Протегна ръка, улови един слънчев лъч и изписа с него щит, изричайки магически думи. Това успешно блокира атаката на Касиан, който възкликна:

— Един и същи трик, а? — и се засмя.

   Касиан знаеше слабостите на Белар — бяха тренирали заедно цял живот. Белар наблягаше на силата и тежките удари, използвайки преимуществото си, че беше значително по-едър, но Касиан беше по-пъргав и компенсираше с бързина.

Сега беше негов ред да нападне. Затича се към Белар и направи странична атака толкова бързо, че почти не му остави време за реакция, като успя да го одра по хълбока.

— Само загряваме — каза леко раздразнено Белар и свали ризницата, както и останалите дрехи от себе си. Остана само по панталони и ботуши. Беше осъзнал тактиката на Касиан и реши да свали товара, за да не му тежи и да бъде по-подвижен.

— Мислех, че ще си в по-добра форма — предизвика го Касиан, след което се поклони иронично.

    Белар знаеше, че не може да се мери със заклинанията на Касиан, но реши да пробва да го заблуди и да атакува изненадващо. Започна да рецитира някакви думи и да изписва знаци във въздуха с лявата си ръка, след което направи жест за сграбчване по посока на Касиан. Около глезените на Касиан започнаха да се извиват пълзящи растения, опитвайки се да го обхванат. Той веднага започна да ги разсича с меча си, но докато се освобождаваше, с периферното си зрение видя Белар да се движи към него.

   Заби меча си в земята с двете си ръце, затвори очи и изрецитира бързо заклинание. В един миг всичко проблясна с ярка светлина, а острието на Белар отскочи. Той инстинктивно покри очите си, за да ги предпази.

   След кратък миг Белар примижа и се заслуша. Касиан се движеше около него, но той още не можеше да го види ясно — очите му все още се адаптираха. Чу свистенето на меча му и успя да парира фронталната атака, след което използва крака си, за да го изрита и повали на земята.

   Чу се тъпият звук от падането на Касиан. Белар замахна с цялата си сила, но внезапно спря. Отвори очи и видя, че Касиан е беззащитен — острието му беше спряло на сантиметри от гърдите му.

Прибра меча си и подаде ръка на Касиан.

— Научил си ново заклинание, а? Само преди малко ти дадох книгата — каза Белар.

— Не, не — засмя се Касиан. — Научих го от Кала. Майка ти разчистваше градината от плевели така. Не бях сигурен дали ще проработи, но реших да пробвам.

  Мисли за майка му преминаха през главата на Белар. Той стисна амулета си и се огледа наоколо.

   Около тях се беше събрала значителна публика, която изглеждаше впечатлена от видяното. Към Белар се приближи едно дребно момиче, което, съдейки по препасаната книга и облеклото му, беше боен маг. Тя протегна ръка, леко разтвори дланта на Белар, в която той държеше амулета, и го погледна с лек интерес. Белар се изненада, но не се възпротиви.

   След като го разгледа за момент, момичето срещна очите му, внимателно върна амулета в ръката му и леко стисна пръстите му около него. В този миг, разбутвайки тълпата, дотича жена и каза:

— Простете, Варна не искаше да ви безпокои — след което хвана дребната магьосница за ръка и я поведе нанякъде.

Белар остана объркан. Не беше сигурен какво току-що се бе случило.

— Какво беше това? Какъв е този амулет? — попита загрижено Касиан, който се беше съвзел от тренировката и вървеше към него.

— Семейна реликва. Подарък от майка ми — отвърна Белар, все още леко зашеметен, докато разтваряше ръка и оглеждаше амулета. Касиан се приближи и също го загледа.

  Белар се облече, а слънцето вече залязваше. Изглежда, щяха да пренощуват тук — под откритото небе, сред звездите и луната. Той седна и се загледа в залеза. Отново извади амулета и го стисна в ръка. Изпрати мисъл към майка си: „Добре съм!“ Макар да знаеше, че тя няма как да получи това съобщение, надяваше се поне залезът да отнесе чувството му към нея.

***

     Времето се беше развалило, а лек летен дъжд ръмеше над долината, разхлаждайки въздуха и създавайки монотонна, глуха тишина. Колоната войници се нижеше като дълга змия по черния път, който разделяше долината Рея на две почти симетрични половини. Новобранците бяха на часове яздене от Тремар, а във въздуха вече се носеше уханието на смолистите тремари.

   Белар и Касиан бяха слезли от конете и вървяха пеша. Бяха с нова компания – бойният маг Варна яздеше плътно зад тях, наблюдавайки ги мълчаливо.

— Какво мислиш за това? — попита Касиан, като дискретно посочи ездача.

— Не мисля нищо — отвърна Белар. — Изглежда безобидна засега.

— Тя е няма — каза Касиан загрижено. — Поне така твърдят нейните другарки.

Белар го погледна изненадано, след което тактично извърна поглед към Варна, после отново към него.

— Впечатляващо.

— Всъщност е още дете — продължи Касиан. — Записана е в армията, защото останала сирак. Поне така разбрах.

— Клюкар — усмихна се Белар изпод вежди.

Касиан го сръга с лакът в корема.

— Клюкар, ама с трикове.

  Белар се сви леко и го изгледа раздразнено. Пое дълбоко въздух и реши да си го върне. Забави крачка, за да позволи на Варна да ги настигне, и с невинен тон каза:

— Моят невеж приятел смята, че си много талантлива магьосница. Ти какво мислиш за него?

Варна ги изгледа със стъклен поглед и не каза нищо.

— Казах ти, че е няма — подметна отново Касиан.

— Да, и аз мисля, че не е впечатляващ — засмя се Белар. — Откъде си?

   Говореше, сякаш водеше разговор, но Касиан не чуваше нищо. Напрегна се, свали качулката си и се приближи към Варна, но тишината остана.

— С кого говориш? — попита объркано, но Белар не му обърна внимание.

— Ние идваме от Вилнат… — последва пауза. — Чувала си за Вилнат?

Касиан го гледаше все по-объркан. Разтърка ушите си.

— Оглушавам ли?

Белар продължи невъзмутимо:

— Да, виж го, чуди се какво става — засмя се.

  Касиан извади книгата с приложни магии и започна да прелиства страниците, търсейки нещо, което може да му помогне. Тогава в главата му зазвуча мек, нежен глас:

— Не си луд.

   Той се стресна и започна да се оглежда. Погледна към Варна, но тя продължаваше да гледа Белар, който разпалено разказваше за дома си и любимата си храна.

— Коя си ти? — каза на глас.

— Варна! — отвърна тя и го погледна с безизразните си очи.

— Стресна го, а? — смееше се Белар.

Касиан все още не разбираше как я чува, без тя да говори.

— Ментат съм — обясни Варна.

— Чакай… ти четеш мислите ми?!

Белар избухна в смях.

— Само тези, които са насочени към мен — отвърна Варна спокойно.

— Ти си знаел?! — Касиан се извърна ядосано към Белар.

— Още когато се запознахме с Варна онзи ден.

  Касиан беше в недоумение. Не беше допускал, че боен маг може да е ментат. Те бяха изключителна рядкост, единици.

— Касиан… — чу отново гласа ѝ в ума си. — Извинявай, не исках да те уплаша. Но обещах на Белар, че ще му съдействам за шегата.

Той се обърна към Белар.

— Можеше да ми кажеш.

— И да изпусна това? — засмя се отново Белар.

— Е, поне вече знам.

— Значи, това с амулета вчера?… – погледна въпросително Касиан.

Варна отправи поглед към Белар, сякаш търсеше позволение.

— Ние… общувахме, да – каза Белар.

—  Амулетът, който Белар носи, е символ на родова връзка – прекъсна го Варна. — Аз… – тя замлъкна, а в съзнанието на Касиан се заредиха картини вместо думи.

    Варна бе останала сирак в ранна детска възраст и не познаваше родителите си. Във виденията, които споделяше, се усещаха самотата ѝ и търсенето на принадлежност.

— Варна беше любопитна, не бе виждала такава родова реликва – каза спокойно Белар.
В съзнанието на Касиан се промъкна шепот от Варна:

— Той има това, което аз никога нямах.

Касиан имаше още много въпроси, но не знаеше откъде да започне.

Варна го погледна и каза с лек, детски смях:

— Любопитството уби котката!, прозвуча в главата на Касиан

— Лично пространство! — каза Касиан, докосвайки слепоочието си, а Белар го имитира иронично.

   Касиан нахлузи качулката си, яхна коня и се пришпори напред. Белар продължи да се смее, а Варна се усмихна леко.

    Слънцето вече залязваше, когато в далечината, сгушен сред зеленината на Тремар, се показа градът. Около него се виждаха разпръснатите казарми и тренировъчни полета. До военните сгради и обекти се забелязваха оголените полета, които някога били обрасли с гора. Колоната войници вече се спускаше към града, когато луната озари небето. Навлизайки в градчето, Белар забеляза, че почти всички сгради бяха изградени от масивно дърво, а миризмата на смола от тремарите, примесена с горски билки, се носеше сладко във въздуха. Касиан вече беше позабравил шегата, която му бяха спретнали с Варна, и сега видимо обсъждаше редица въпроси с нея. Белар се зачуди за какво ли точно си говорят или, по-скоро, за какво мислят. Тремар изглеждаше доста по-голям отблизо, отколкото си го беше представял. Запъти се към конюшните и махна на Касиан и на новата им спътница, Варна, да го последват. Нямаше търпение да слезе от коня, да сложи нещо в стомаха си и да си легне. Пътят от Меад до Тремар го беше изморил, а и имаше нужда да спи в удобно легло.

    Бяха ги строили в редица, а инспекторът извършваше поименна проверка, когато изгряващото слънце напече Касиан и той кихна. Варна беше отишла в поделението за бойни магове, а Белар се прозяваше сънено до него.

— Леар Верта?

— Тук! — отвърна някакъв глас отзад.

— Ренир Умерта?

— Ренир Умерта?! — изкрещя силно отново инспекторът.

— Тук! — чу се някакъв много дрезгав глас.

Инспекторът отбеляза нещо в списъка си и продължи:

— Белар Семерт?

— Тук! — изкрещя Белар.

— И накрая… Касиан Лефер?

— Тук! — отвърна бързо Касиан.

— Отлично! — продължи инспекторът. — От името на    Безилион, както и на град Тремар, приемете нашите приветствия! Добре дошли на последната защитна стена на западния фронт!

   Той направи кратка пауза, след което добави:

— А сега чуйте ме много добре! По реда на този списък се разделете на групи по трима и се запишете в ето този списък.

   Белар се обърна към Касиан и го прегърна силно от радост:

— Разпределиха ни заедно!

   Касиан се измъкна от прегръдката му и се огледа.

— Чакай, трябва да намерим третия. Ренир ли беше преди нас? Чу ли какво каза инспекторът?

    След като изчетоха внимателно списъка, Белар и Касиан бяха групирани с мъж на име Орон. Бяха ги разпределили по региони, а Орон беше родом от Мернат — селце отвъд планината Неустер. Той беше много висок и едър мъж, с дълга брада и кафеникава коса. Беше мълчалив, но в гласа му се долавяше сила, макар в очите му да проблясваше нещо далечно, сякаш носеше тежест, която не споделяше.

   През целия път до поделението, в което ги бяха изпратили, той почти не проговори, освен когато се представи. Белар реши да опита да го заговори:

— Как си с меча? — попита той, докато поглеждаше към Орон.

— Ставам — отвърна Орон кратко, с тон, който сякаш отрязваше всякакъв по-нататъшен разговор.

   Докато вървяха към казармите, Касиан оглеждаше Тремар. Градът му се стори занемарен — някои къщи стояха празни, с избелели стени и провиснали покриви, а хората, които срещаха, вървяха бавно, с лица, смълчани от нещо повече от обикновена умора. Миризмата на смола се смесваше с лек полъх на гниеща дървесина, оставяйки усещане за нещо, което някога е било живо, но сега тлее. Войниците, които изпълваха улиците, сякаш не можеха да запълнят тишината, която тегнеше над града, нито празнотата, която се усещаше отвъд шума на стъпките им.