Касиан се беше подпрял на Белар, стискайки раната си с едната ръка. Орон вървеше бързо напред, оглеждайки се напрегнато, сякаш очакваше врагове зад всяка сянка. Варна крачеше последна, мълчалива и замислена. Луната грееше високо, хвърляйки студена светлина върху Тремар.

— Още малко — каза Белар на Касиан и посочи с пръст към лечебницата.

Няколко войници, минавайки покрай тях, забелязаха ранения Касиан и се подсмихнаха.

— Още преди фронта тръгнали към болницата! — пошегува се един от тях, а останалите се засмяха.

  Варна ги изгледа така, сякаш можеше да ги убие само с поглед.

Щом ги забеляза, една сестра от лечебницата веднага се втурна към тях. Подаде на Касиан превръзка, за да притисне раната си.

— Какво се случи? — попита загрижено.

— Амидийци — отвърна Белар.

— В Тремар? — прошепна сестрата с тревога — Значи е вярно… Те наистина искат да завземат земите ни… и водата – допълни тя.

— Какво искаш да кажеш – попита Белар

— Говори се, че преди сто години крал Литар със сложна магия отклонил водите на Сенара, за да напои Безилион. Ама амидийците винаги са твърдели, че той нямал право на това – обясни тя, помогайки им да се предвижат.

— Това е само слух, смръщи вежди Белар

— Може и така е, но пустинния навод на Амидия вярва в това. – каза сестрата отваряйки врата на лечебницата.

Орон и Варна се спогледаха.

— Бързо, сложете го на леглото! — нареди тя, докато около нея вече се събираха още хора.

— Лекар! — извика някой. — Събудете лекаря!

   Сестрата, видимо разтревожена, се приближи до останалите трима от групата, които стояха отстрани, наблюдавайки хаоса.

— Трябва да кажете на капитана. Ако това е началото на нападение, трябва да знае веднага.

   Орон потръпна и побягна навън. Варна го последва със замислено изражение.

— Касиан! — извика Белар тревожно. — Касиан!

Сестрата застана пред него.

— Упоен е. Трябва да спрем кръвотечението. По изгрев ще можем да го излекуваме, но сега е твърде уязвим.

— Ще се оправи ли? — попита Белар, почти шепнейки.

— Не знам — отвърна тя, когато забеляза кръвта, която се стичаше по ръката на Белар и грабна ръката му:

—Ранен си! – и заоглежда раната, след което бързо донесе превръзки и течност, с която я проми. — Стой мирен, каза заповеднически докато го превързваше.

   Белар благодари на сестрата, излезе навън и се отпусна до вратата. Мислите му препускаха. Касиан беше ранен, а още не бяха стигнали истинския фронт. Амидийци в Тремар?

“Не. Той няма да умре.”

Стисна зъби, изправи се и влезе обратно вътре.

   Орон почти тичаше към спалните помещения, а Варна го следваше плътно. Спря пред вратата и заби юмрук в нея толкова силно, че сякаш щеше да я събори. В съседните стаи се разнесе шум, няколко свещи проблеснаха зад врати.

— Генерал Арет! Генерал Арет! — почти изкрещя Орон с плътния си глас.

   Отвътре се чу раздвижване, след секунда вратата се отвори рязко. На прага застана висок мъж в късните си години, но все още строен. Косата му беше прошарена и разрошена, а погледът остър.

— Какво, по дяволите, става? — изръмжа той. — Знаете ли въобще колко е часът?!

— Генерале, трябва да ви докладвам! — изрече Орон, опитвайки се да звучи стегнато, но в гласа му се усещаше напрежение.

— Казвай тогава! Или ще ме държиш буден за украса?

   Арет разтвори вратата по-широко и махна с ръка да влизат. Докато се обръщаше, запали още няколко свещника, хвърляйки колеблива светлина из стаята.

— Бяхме нападнати, сър! — изстреля Орон. — Амидийци! На арена три, докато тренирахме!

  Генералът спря рязко и го изгледа.

— Какво каза? — гласът му беше по-нисък, почти опасно спокоен.

— Амидийци, сър! В Тремар!

— Не може да бъде… — промърмори генералът, сякаш повече на себе си. След това рязко вдигна поглед. — Сигурни ли сте?

  Варна, която досега мълчеше, кимна.

— Колко души? Кога? Как изглеждаха? Въоръжени ли бяха добре?

— Мисля, трима, каза Орон.

— Това не ми върши работа, момче! — сряза го Арет. — Искам подробности!

Обръщайки се към Варна, която стоеше настрани, нареди:

— Ти! Веднага доведи генерал Руа. Тя трябва да чуе това.

 Докато говореше, вече се обличаше в униформата си с бързи, отработени движения.

— Повтарям за последно, сигурни ли сте?

— Да, сър! — каза Орон твърдо, докато Варна вече се беше изнизала да търси генерал Руа.

— Добре. А сега започвай да говориш! Колко души? Какви оръжия? Кога ви нападнаха? Убихте ли ги? Искам всичко.

   Гласът му не беше нито ядосан, нито тревожен. Беше гласът на човек, който се готви за война.

***

    Белар се беше подпрял на леглото на Касиан, когато в Тремар забиха камбаните за тревога. Звънът го стресна, изтръгвайки го от дълбоките мисли и тревожността, в която беше потънал. Увери се, че Касиан е добре, но вместо да се приближи до прозореца, остана до него, стиснал ръката му от притеснение и чувство за дълг. Не можеше да го остави сам, не и сега, когато раната му все още беше прясна, а опасността – толкова близо. Градът навън можеше и да се пробуждаше в напрежение, но за Белар единственото, което имаше значение, беше да остане до Касиан, докато не бъде сигурен, че приятелят му ще се оправи.

  Варна не успя да намери генерал Руа в спалните помещения. Времето течеше, а напрежението ѝ нарастваше. Реши да се запъти към щаба, надявайки се там да я открие или поне да разбере какво става. Докато крачеше бързо по тъмните улици на Тремар, чу тропот на копита зад себе си. Обърна се рязко и видя препускащ разузнавач, който я подмина с бясна скорост, без дори да я забележи. Конят му остави облак прах след себе си, а тя инстинктивно ускори крачка. Реши да го последва – явно той знаеше нещо важно.

   Когато разузнавачът спря пред щаба, набързо завърза коня си и се втурна вътре. Варна се приближи тихомълком, държейки се в сенките. Влезе след него, стараейки се да не привлича внимание, и се притаи близо до входа, готова да чуе какво ще последва. Вътре разузнавачът вече стоеше пред червенокоса жена маг, която го гледаше напрегнато. „Генерал Руа“ помисли си с изненада и любопитство Варна.

— Докладвай! — заповяда тя.

— Генерале, разузнавателният отряд се натъкна на нещо… — войникът говореше бързо и задъхано. — Трябваше да се изтеглим незабавно. Те… те използват тунелите под…

Гласът му спадна, и Варна не успя да чуе всичко, но улови откъслечни думи.

— …амидийци… …проникнали по-навътре, отколкото мислехме…

Жената присви очи.

— Сигурен ли си?

— Да, генерале! Видяхме ги с очите си…

Варна напрегна слух, опитвайки се да улови още детайли, но в този момент един офицер мина покрай нея, принуждавайки я да се отдръпне. Изтича навън, пое си дъх и, мисловно затърси Орон, надявайки се да е някъде наоколо или в нейния обхват поне, извика в мислите си:

“Орон!”

Изчака миг, но не последва отговор.

“Орон!” — повтори тя настойчиво.

— Къде си? — най-накрая се разнесе гласът му в мисловните ѝ пътища.

Варна въздъхна с облекчение и бързо му предаде видяното.

— Тунели? — изненадано повтори той. — Какво смяташ да правиш?

— Имам идея. Ще се опитам да разбера повече! — в гласа ѝ прозвуча ентусиазъм, преди връзката им да се разпадне.

Малко след това Орон и генерал Арет влязоха в сградата на Централното командване. Вътре ги чакаше само червенокосата жена маг, която Орон разпозна като генерал Руа.

— Генерал Руа, последвайте ме! — нареди генерал Арет. — А ти, намери останалите от бойната си група и ги доведи при нас!

— Генерал Арет, осъзнавам опасността, но не мислите ли… — започна генерал Руа, преди думите ѝ да се разтеглят в далечината, а Орон да напусне щаба.

   Варна вече беше в щаба, когато Орон ментално я потърси. Надяваше се, че в цялата суматоха генералът я е забравил, и използва сведенията от разговора, които току-що беше дочула, за да се промъкне в стаята до кабинета на генерал Арет. Отне ѝ доста време да се справи с ключалката – не беше лесно, но накрая я разби. Сега стоеше там и се опитваше да долови разговора от съседната стая. Вътрешно си мърмореше, че е нощ и няма слънце – знаеше куп заклинания, които щяха да ѝ помогнат при слънчева светлина, но сега трябваше да се оправя с каквото има. Усещаше три присъствия в съседната стая, а беше сигурна, че там влязоха само двамата генерали! Опита се да достигне ментално до всеки от тримата, но с нейния опит нещата не се получиха добре – генерал Руа явно се усети, а едно от присъствията просто изчезна. И тогава чу непознат глас в съзнанието си – дрезгав, чужд.

„Груба и непохватна си.“

Варна замръзна, пръстите ѝ се свиха около ножа, скрит в робата готова да убие всеки амидиец излязъл срещу нея

Гласът продължи:

„Изненадващо. Не го очаквахме.“

Беше като усещане за нечии ръце, риещи в ума ѝ, и тя не можеше да го спре

„Суров потенциал”

И изчезна.

Варна не чака повече. Хукна. Трябваше да намери Орон. „Амидия имаше шпиони ментати“ помисли си тя

Орон беше направил само няколко крачки, когато чу познат глас в съзнанието си.

— Орон! — идваше от тъмнината.

Той се огледа, напрегнат.

— Орон, ела тук.

Завъртя се по посока на гласа и най-сетне различи силуета.

— Варна! — възкликна и я прегърна.

Тя все още изглеждаше уплашена, докато бързо му разказваше случилото се.

„Трябва да поговорим“, каза с треперещ глас в ума му.

Орон кимна и махна с ръка да тръгват. Навън небето вече просветляваше.

„Касиан и Белар!“ — мина през ума му.

Без да каже нищо, ускори крачка към лечебницата. Варна го последва.

***

   Касиан въздъхна с облекчение, когато лекарят приключи с лечебното заклинание. Белар се приближи до него и каза:

— Малко ме изплаши — след което сви лицето си в непринудена усмивка, която показваше неговото облекчение.

— Имам своите трикове — каза Касиан, опипвайки мястото, което лекарят беше излекувал със заклинанието преди минути, а сега там стоеше белег.

— Градът е под тревога за нападение — въведе го набързо Белар в обстановката.

— Атакуваха ли? — попита Касиан с видима тревога и плах глас.

— Още не, подозирам, че тези бяха само разузнавачи — каза Белар, гледайки през прозореца.

— Варна и Орон се връщат — продължи той, след като се обърна към Касиан, който леко се изправяше от леглото и все още оглеждаше мястото.

— Още не съм бил на фронта, а вече имам белег — каза той.

   В този момент в стаята нахълта Орон, чието присъствие сякаш смали помещението, а зад него се появи Варна, която каза в мислите на всички:

— Трябва да говорим — със сериозен тон, който леко притесни и стресна Белар.

   Варна споделяше визуални картини , докато мисловно обясняваше какво бе узнала, а Орон допълни:

— На излизане чух генерал Руа да казва нещо, сякаш искаше да изчакат още малко.

   Белар се умълча и сви вежди, сякаш в главата му се водеше разговор, който никой отвън не можеше да чуе. Касиан каза:

— Тунели…Ментатати и шпиони. Това може да значи само едно — копаят под щита на границата, а онези копелета вчера са били разузнавачи — изрече той леко ядосано.

   Варна се приближи до Касиан и му помогна да закопчае ризата, като внимателно огледа белега, който му беше останал.

— Трябва да докладваме всичко това днес — отекна гласът на Варна отново в мислите им.

— Трябва да се махнем от Тремар — каза Касиан, вече изправен и облечен. — Трябва да напуснем. Онези вчера, каквито и да бяха, бяха невидими — продължи той, повишавайки тон все повече.

— Наистина впечатляващо заклинание — отбеляза Варна. — Още по-впечатляващо е, че са успявали да го поддържат през деня. Сигурно са прецизирали продължителността му много добре, за да не падне — продължи тя да размишлява ентусиазирано в главата си, забързвайки мислите си толкова, че Орон не можеше да ги следи.

— Или някой ги е покрил с това заклинание от Безилион — подхвърли Касиан.

— Какво намекваш? — бързо реагира Белар. — Мислиш, че има предателство в редиците на Безилион? Чуваш ли се какво говориш?

— Не знам — продължи Касиан, — но това не е обикновено заклинание. Невидимостта изисква постоянно поддържане. Имали са помощ, нали, Варна? — обърна се той към нея.

— Касиан е прав. Трябва да поддържат това заклинание непрекъснато. Не знам как са го постигнали — отвърна тя. — Трябва ни повече информация.

— Още една причина да напуснем Тремар. Тук става нещо необичайно — настоя Касиан. — Сигурно онзи избягалият вече е докладвал и се готвят за обширна атака — продължи той, изграждайки аргумента си.

— Няма да напуснем бойното поле — каза Белар леко ядосано.

— Няма да избягаме преди нашествието на врага, не сме страхливци. Ние сме безилионски войници — продължи още по-пламенно Белар.

   В това време Орон се раздвижи, приближи се леко до Белар и каза:
— Огледай се, „войнико“. Мислиш ли, че сме тук по собствена воля? Две седмици тренировки, после ни пращат в касапницата. А кралят? Той вдига празненства.. Амидийците бяха трима, а ние едва се справихме с тях. Какво мислиш, че ще стане, когато срещнем повече? — След тези думи той вдигна щита си от земята и излезе от стаята, оставяйки след себе си нагорещена атмосфера, която бавно потъваше в мълчание.

— Прав е — каза Касиан и също го последва извън стаята.

   Варна се приближи до Белар, който видимо кипеше отвътре, и докосна бинтованата му ръка. После промълви няколко думи, обхвана ръката му с длани и от тях просветна топла светлина. Белар усети приятна топлина.

— Трябва да чуеш какво ти казват — каза след това Варна в мислите му, като го погледна право в очите. — Трябва да отидем да докладваме в щаба, а после да решим окончателно какво ще правим — продължи тя с нежния си глас в ума му, след което излезе от стаята.

   Белар остана сам. Беше гневен. „Да избягат от Тремар!“ — безумна идея. „Не можеше да го допусне!“ Какво би си помислил баща му, ако го видеше да бяга от войната? Не можеше да го направи. Разтърси глава, сякаш се опитваше да прогони тези мисли, взе меча си и тръгна след Варна.

***

   Белар се събуди от звъна на камбани и звука на сблъскваща се стомана – навън цареше хаос. Надникна през прозореца и видя града обгърнат в пламъци. Войници тичаха по улиците, а някои внезапно падаха, сякаш повалени от невидима сила. Коне препускаха, подплашени от пушека. Огънят вече бе стигнал и до тремарите наоколо.

Облече се набързо и излезе в коридора.

— Невидими са! — изкрещя Касиан от другия край, докато парираше невидимо острие.

   Орон използваше щита си, за да се придвижва, а зад него двама полуголи войници вървяха с гръб, сякаш изгубени. Белар грабна меча си и се втурна към Касиан.

   Орон изкрещя яростно и се втурна напред като разярен бик, тласкайки щита си с цялата си сила. Острието му засвистя под него, проблясвайки в кърваво червено.

— Умрете, животни! Атакааа! — изрева той с глас, който отекна в коридора.

  Касиан застана зад него, готов да го прикрие, а Белар се изравни с него, обръщайки гръб към него. Те се движеха бързо, прорязвайки си път през хаоса. Мирисът на кръв и дим изпълваше въздуха, а далечни викове заглъхваха в ехото на битката.

В този миг в съзнанията им проряза гласът на Варна:

“Среща при конюшните! Побързайте! Руа!”

После връзката рязко се скъса. Гласът ѝ звучеше мъчително, изпълнен с болка. Беше ранена.

Касиан и Белар се спогледаха с напрегнати изражения, преди Белар да изкрещи:

— За Меад!

   Той се стрелна напред, мечът му се въртеше в широки фронтални атаки, прорязвайки невидими врагове. Орон го следваше плътно, удряйки с меча си там, където Белар оставяше кървави следи.

   Изведнъж, от нищото, невидимо острие разсече прасеца на Орон. Той изрева от болка, кракът му поддаде и той се свлече на коляно.

— Мамка му! — изръмжа, стисна зъби и се надигна с гняв, който го изпълни с нова сила.

    С разярен вик се затича напред и с всичка сила блъсна щита си в стената. Последва силен, приглушен удар и звук на нещо, което се пропука и разби.

— Бързо, през столовата! — извика Касиан, преди да се обърне и да хукне, а останалите се втурнаха след него.

  Белар помогна на Орон да се изправи, след което двамата последваха Касиан. Внезапно нещо проряза ръката на Белар, и той изкрещя от болка.

   Орон мигновено запрати щита си в посоката, откъдето предположи, че е дошла атаката. Ударът беше толкова силен, че щитът се заби в стената и се обля в кръв.

Касиан подхвана Белар, поддържайки го изправен, и му каза:

— Използвай кръвта! Изпръскай ги!

   Белар стисна зъби, вдигна ръката си и размаха ранената си ръка. Капки кръв заплуваха във въздуха.

    Орон веднага поде инициативата. Издърпа щита си от стената, докосна ръката си до прободната рана и започна бързо да разпръсква кръвта си във въздуха.

   Касиан се втурна напред и атакува двама от невидимите врагове, чиито тела сега бяха очертани с кръв. Чу се сблъсък на стомана – мечът му парира удар. Белар замахна със своя меч и нещо тежко се свлече на земята.

— По дяволите… — простена той, падайки на едно коляно. Дишането му беше накъсано. — Кракът ми отказва… — изрече през стиснати зъби, борейки се с болката.

Касиан хвърли поглед към Белар, който кимна едва забележимо. Без да губят време, двамата подхванаха Орон. Тежестта му се стовари върху тях като падаща скала, но те стиснаха зъби и го повлякоха напред.

    С мъчителни крачки се придвижиха навън, оставяйки кървава диря след себе си. Въздухът беше пропит с дим и мирис на изгоряло. Белар усещаше как всяка крачка го изтощава, но не спираше.

   Стигнаха до едно дърво и внимателно отпуснаха Орон да се подпре. Белар, без да губи време, скъса парче от ризата си и стегна кървящата си ръка. После приклекна и превърза крака на Орон, който стискаше зъби, опитвайки се да не изкрещи.

   Касиан се въртеше като подплашен хищник, напрягайки слуха си до краен предел. Всеки далечен шум можеше да е знак за приближаваща опасност.

— Още малко… Дано Варна е добре! — прошепна той.

   Белар кимна, а двамата отново подхванаха Орон. Той изпусна стон, но веднага го прехапа, осъзнавайки, че всеки звук може да ги издаде.

   Когато най-сетне стигнаха до конюшните, пред тях се разкри хаос. Варна и няколко бойни мага се въртяха в смъртоносен танц, отблъсквайки невидими врагове. Острията проблясваха във въздуха, удряйки там, където усещаха движение. Маговете бяха изключителни в ръкопашния бой – сега това умение спасяваше живота им.

   Орон мярна един ездач, който се отдалечаваше в далечината.

   Варна рязко клекна, загреба шепа прах и я издуха напред. Частиците се понесоха във въздуха и разкриха неясна фигура. Очите ѝ проблеснаха, а ръката ѝ реагира мигновено – мечът ѝ прониза очертанията, където прахта разкри врага. Последва приглушен стон, а след секунда на същото място рукна кръв.

   Варна се завъртя светкавично и с едно прецизно движение на острието нанесе фатален удар.

— Закъсняхме! — прозвуча гласът ѝ в главите им, точно в момента, когато очите ѝ проблеснаха към тях. — Руа избяга! – допълни тя

   Внезапно един от бойните магове до нея се свлече безжизнен – главата му се търкулна настрани, а тялото му се строполи в прахта. Варна не се поколеба. С бързо засилване нанесе нисък ритник, вдигайки гъст облак прах, който замъгли бойното поле.

   Касиан улови детайла – по робата ѝ се стичаше кръв. Беше ранена, осъзна той, но стисна зъби и продължи напред.

  Варна измъкна няколко малки остриета от гънките на дрехата си и ги запрати към една от очертаните в праха фигури. Въздухът проряза приглушен вик, след което тялото се срина в безжизнен куп на земята.

 Касиан остави Белар и Орон подпрени до едно корито за напояване и се втурна напред, мечът му вече беше в ръцете му, готов да посрещне врага.

   Белар се огледа трескаво, а после очите му проблеснаха – водата!

   Без да се бави, загреба с шепи и рязко запрати струята към центъра на битката. Мигновено мокрите петна разкриха три движещи се силуета.

   Една от фигурите се обърна и се спусна към него и Орон. Другите две се насочиха към Варна и бойните магове, които вече ги посрещаха със светкавични удари.

Касиан застана плътно до Варна, очите му горяха от боен плам.

— Елате ми! — изрева той, вдигайки меча си. — Елате повече!

  Белар вдигна меча си с една ръка, опря се на него като на бастун и с мъка се изправи, готов да посрещне врага, който се задаваше към него.

   Орон, облегнат на коритото, стисна зъби от болка и се надигна с усилие. С последен порив на сили запрати щита си към противника. Щитът се блъсна в нещо невидимо, сякаш срещна стомана, и отхвръкна встрани с дрънчене.

   Белар замахна с меча си, опитвайки се да нанесе директен удар, но острието му бе отблъснато с лекота. Орон, накуцвайки, се приближаваше към боя, стъпка по стъпка.

    Изведнъж невидимото острие проблесна във въздуха и разсече крака на Белар. В същия миг Орон видя своя шанс – събра последните си сили, хвърли се напред с цялото си тяло и сграбчи врага в мечешка прегръдка. Започна да стиска с всичка сила. Невидимият противник заби няколко бързи удара в ребрата му, но Орон не се пускаше. С дрезгав глас изрева:

— Довърши го! Хайде, свършвай го!

    Белар стисна зъби, напрегна всяка фибра в тялото си и замахна с яростен удар. В следващия миг невидимият враг рухна на земята, повличайки Орон със себе си. Орон дишаше тежко, едва държейки очите си отворени.

   В това време бойните магове, заедно с Касиан, довършваха последния от нападателите в далечния край на полето.

   Силите на Белар го напуснаха – коленете му се огънаха и той се строполи на земята, опрян на меча си, който едва го държеше прав.

   Към него хукна Варна, викайки нещо с паника в гласа, но Белар не я чуваше. Ушите му бучаха, звуците се сливаха в далечен, глух тътен.

Касиан клекна над Белар и внимателно подложи ръка под главата му, сякаш се опитваше да го задържи в този свят.

— Не, не, остани с мен — прошепна той, гласът му трепереше, но в него имаше и нотка на упорита надежда. Очите му, изцапани с кръв и осветени от далечните пламъци, срещнаха тези на Белар. — Ще се измъкнем оттук, чуваш ли ме?

    Белар го гледаше, дишането му беше плитко, а погледът му се рееше между лицето на приятеля му и черното небе над тях. Усещаше топлината на ръката на Касиан, чуваше накъсаните му думи, но всичко сякаш потъваше в мъгла. „Ще се върна“, помисли си той, стискайки несъзнателно амулета на врата си, майка му махаща на прага изплува в съзнанието му.

   Внезапно нещо проблесна във въздуха — тънка, почти невидима линия. Касиан замръзна, очите му се разшириха за миг, преди ръката му да се отпусне бавно от главата на Белар. Топла струя кръв шурна върху лицето му, а тялото на Касиан се наклони напред, сякаш времето се забави. Невидимо острие бе прерязало гърлото му, оставяйки го да рухне върху Белар с последен, задавен дъх.

   Белар примигна, неспособен да помръдне. Топлината на кръвта на Касиан попиваше в него, а очите му се впиха в лицето на приятеля му — вече неподвижно, но все още сякаш гледащо към него. „Не… не…“ — думите се оформиха в ума му, но не можаха да излязат.

   Отнякъде долетя вик — див, разкъсващ. Варна се беше втурнала напред, ножът в ръцете ѝ проблясваше в мрака. „Умри, гадно копеле, умри!“ — крещеше тя, гласът ѝ се пречупваше от ярост и мъка, докато забиваше острието отново и отново в невидимия враг. Сълзи се стичаха по лицето ѝ, смесвайки се с кръвта, докато тя се бореше с тъмнината, сякаш можеше да прогони смъртта. Накрая се свлече до Белар, ръцете ѝ трепереха, а погледът ѝ се спря върху него.

— Трябва да продължим — прошепна гласът ѝ в ума му, слаб, но настоятелен. — За него. За Безилион.

    Белар не отговори. Очите му останаха вперени в небето, но в тях вече не проблясваше нищо. Варна вдигна глава, избърса сълзите си с опакото на ръката и го погледна с отчаяние. После рязко се изправи, сграбчи ножа си и се огледа трескаво, сякаш търсеше изход, в главата и кънтеше едно име „Руа“. Камбаните продължаваха да бият в далечината, а тя се отдалечи в мрака, оставяйки Белар сред кръвта и тишината.

КРАЙ