Белар седна на масата, а пред него Кала постави чиния с яхния.
— Утре заминавам — каза той, разбърквайки храната с лъжица, без да вдига очи.
Кала замръзна, ръката ѝ увисна над масата.
— Знам — прошепна тя, гласът ѝ треперещ. — Мислех си, че ако не го изричаме на глас… Амидия няма да те отнеме от мен… както отне баща ти. Може…
— Може какво? — прекъсна я Белар, а челото му се набърчи.
Тя бутна чинията по-близо, сякаш жестът можеше да прогони страха.
— Яж. Направих я, както я обичаш.
Белар се усмихна с лека горчивина, загреба една хапка и я задържа за миг, преди да я лапне.
— Няма да се случи нищо, майко. Не ме гледай така.
Кала сведе поглед към ръцете си, пръстите ѝ нервно търкаха една стара драскотина по масата.
— Баща ти също мислеше така — рече тя, почти шепнешком. — Преди Хейндул ми каза да не се тревожа. Че ще се върне. А после… — гласът ѝ секна, оставяйки думите да увиснат.
Той остави лъжицата и я погледна — не с предизвикателство, а с нещо по-меко, което не искаше да назове.
— Аз не съм той. И знаеш, че никъде няма такава яхния. Ще се върна заради нея, ако не заради друго.
Тя се засмя, но смехът ѝ беше крехък, сякаш щеше да се счупи. Докато го гледаше как яде, мислите ѝ се лутаха — към дните, когато самата тя бе дете, когато пушеците се издигаха над хоризонта, когато бе държала Белар в ръцете си за първи път. Сега той седеше пред нея, висок и силен, порастнал, а утре щеше да го няма. „Всеки дава своя дан“, казваше баща ѝ. Но тя бе платила вече, а сега…
— Помниш ли какво разказвах за оня ден? — попита тя, докато ръката ѝ несъзнателно стисна ръба на тенджерата.
Той кимна леко, без да вдига очи.
— „Кървавият залез“. Да.
— Не е само история — рече тя, гласът ѝ потрепери. — Бях там. Мирисът на дим… не го забравяш. Писъците…И сега всичко пак е така. Горите изчезват, хората също. Войната просто… поглъща всичко.
Белар замълча, лъжицата му увисна над чинията. После я остави внимателно и я погледна.
— Затова отивам. Ако не ги спрем, ще дойдат тук. И тогава?
— Безилион се пази от щит! Не му трябват войници!- отвърна тя, макар да знаеше, че това нямаше значение.
— Вечер. А през деня?, отвърна Белар
Тя не отвърна. Само го гледаше — очите ѝ пълни с нещо, което той не можеше да разбере напълно. Протегна ръка и му подаде парче хляб, пръстите ѝ леко трепереха. В тишината между тях се чуваше само далечен екот, сякаш носещ отгласи от фронта, който го чакаше.
Слънцето още не беше изгряло напълно, а Белар крачеше тихо из кухнята. Майка му спеше горе, и той реши, че е по-добре така — без сълзи, без тежки погледи. В главата му прехвърча спомен, за това как спеше с дни, когато баща му не се върна от фронта. Ако я видеше, можеше и да се поколебае, а това не го искаше нито за себе си, нито за нея. Грабна една намачкана хартия от масата, надраска набързо „Ще се върна!“ и я остави до печката. После метна торбата на рамо и тръгна към вратата.
Тъкмо прекрачваше прага, когато въздухът потрепери, последван от остър, пронизителен звън. Белар замръзна, а устните му се извиха в лека усмивка. „Ах, тази жена…“ — помисли си. Знаеше си, че няма да го пусне толкова лесно.
— Белар! — гласът на Кала го стресна откъм стълбите. Тя слизаше бързо, с разрошена коса и очи, присвити от яд. — Щеше да тръгнеш, без дори да се сбогуваш?
Той се обърна с невинна физиономия и вдигна рамене.
— Какво? Разчитах на твоите капани да ме издадат. Не може да си заложила само един, нали?
Кала измърмори нещо нечленоразделно, махна с ръка и го побутна обратно към кухнята.
— Сядай. Няма да тръгнеш с празен стомах. — Измъкна от долапа парче шишарков пай и го тресна пред него. — Яж.
Белар се ухили — беше предвидил този ход и нарочно не беше закусвал. Седна послушно, отчупи хапка и я лапна с наслада. Щеше да му липсва това — начинът, по който тя го командваше, а той се правеше, че ѝ се подчинява.
Кала се завъртя из стаята и изчезна за малко. Когато се върна, стискаше нещо в ръце. Белар тъкмо довършваше пая, избърсвайки трохите от брадичката си, когато тя застана пред него.
— Вземи това — рече тихо и протегна ръце.
Той примигна и се наведе да разгледа.
— Какво е?
— Амулет — отвърна тя, слагайки го в дланите му. — В семейството е от векове. Сега е твой.
Белар го повдигна към светлината. Беше студен, метален, с изрисувани руни от едната страна и преплетени нишки от другата. Каишката — стара, почерняла кожа, може би еленска — носеше следи от годините.
— Майко, не мога да го взема — рече той и ѝ го подаде обратно. — Изглежда твърде ценно. Аз съм разпилян, знаеш ме, ще го загубя някъде.
Кала поклати глава, хвана ръцете му и го върна в шепите му, стискайки ги нежно.
— Ще го вземеш — настоя тя. После се наведе, целуна го по челото и промълви нещо — думи, които той не разбра, но усети тежестта им.
Той я прегърна за миг, после окачи амулета на врата си.
— Добре, щом толкова искаш. Но защо точно сега? Казах ти, че ще се върна.
Кала сложи ръка на гърдите му, погледът ѝ се зарея някъде встрани, сякаш виждаше нещо, което той не можеше.
— Просто… нека е с теб. За късмет.
Той кимна, макар да не беше сигурен какво да каже.
— Трябва да тръгвам, майко. Касиан сигурно вече идва.
Грабна торбата си и се запъти към вратата. На прага се обърна с лека усмивка.
— Нали няма още звънци и магии да ме спънат по пътя?
Тя се засмя тъжно, скръствайки ръце.
— Върви си и гледай къде стъпваш. Остави магиите на мен.
Белар прекрачи прага и тръгна към улицата. Ръката му неволно докосна амулета, докато си повтаряше мислено: „Ще се върна.“ В далечината вече виждаше Касиан да се задава. Сърцето му подскочи — от вълнение или страх, не беше сигурен. „Няма връщане назад“, рече си и затича да го посрещне.