Понякога си мисля, че хората подсъзнателно усещат, когато не са щастливи, но още не са го осъзнали. Малко като хамстерите в терариума, които тичат върху въртящото се колело – въртят се, въртят се, докато в някакъв момент просто искат да избягат от затвора, в който още не са разбрали, че се намират. Или пък го знаят, но не са готови да го приемат.

      Има едно особено усещане, когато общуваш с такива хора. Те сякаш естествено са склонни да те убеждават колко добре живеят, колко са щастливи. Но в думите им има нещо насилено – сякаш не убеждават теб, а самите себе си. Сякаш търсят някого, който да потвърди тяхната илюзия. Често това звучи като оправдание, като че ли има нещо срамно в това просто да не си щастлив.

    Напоследък не е „модно“ да признаеш, че не си щастлив. Ако го направиш, веднага ще се намери някой, който да ти препоръча книга, курс или незнаен гуру, който ще те „излекува“. Сякаш нещастието е болест, която трябва да бъде премахната. Щастието се е превърнало в стока. Явно нещастието е доста печеливш бизнес, а някои са намерили начин да капитализират дори страданието и точно този натиск да купуваме щастие засилва усещането за тежест.

     Но обратно на темата – когато общуваш с такъв човек, въздухът тежи. Усеща се потиснат гняв, нещо крещи отвътре навън. Има една свръхчувствителност дори в погледа. Ако обонянието ми беше по-силно, сигурно щях да го надуша – сигурно има свое биологично и физиологично изражение.

    Неосъзнатото се бунтува срещу измислената реалност и намира своето отражение. Има нещо парадоксално, почти самоубийствено у тези хора – колкото по-нещастни са, толкова повече са склонни да търсят своето спасение извън себе си, да гонят своето „щастие“ някъде навън.

      В лудостта да търсим щастие, пропускаме нещо. Може би истинската сила е в страданието – то ни подтиква да растем. И не, не мисля, че човек „гради“ своето щастие – това звучи безумно, дори инфантилно. Щастието се случва рядко. Твърдо вярвам, че страданието е двигателят на прогреса. Страдащият човек е мислещият човек – този, който търси начин да подобри състоянието си, да излекува болката си. И това е съдбата на всички ни. 

        Щастието е мираж. Лъжа, бих казал. Може би никой не е напълно щастлив – или поне не по начина, по който ни го продават. Просто с времето се научаваме как да живеем със собствените си страдания и несъвършенства. Помъдряваме по пътя към този заветен връх на нашето нещастно съществуване – или полудяваме. Животът ни пречупва. Пропадаме в заешката дупка, гонейки лъжата на „щастливите“ реклами.

    А може би греша? Може би щастието съществува – не като притежание, а като мимолетен миг, който не можем да хванем? Може би щастието наистина съществува – някъде, паралелно на нас? Но тогава защо светът изглежда толкова пропит с нищета?

     Позволете си да бъдете тъжни – не като поражение, а като тихо признание, че сте живи в този объркан, нещастен свят.