Това е една от онези студени февруарски вечери, в които въздухът пронизва при вдишване, а улиците пустеят. Цялото съществуване на града се е свило някъде на топло – освен мен, естествено. Та, в тази „приятно хладна вечер“, както често се шегувам, крача уверено, изпълнявайки своята структурна разходка, и мисля върху нещо, което наскоро прочетох във вестник.

    Вестник, да – все още ги издават. Там, в едно интервю, главната героиня казва: „Днес живеем под диктатурата на алгоритъма.“ Перифразирам, разбира се, тъй като цитирам по спомен, но това изречение го запомних. Има зрънце истина в това изказване. Ние живеем в диктатура – поне тези от нас, на които им се налага под някаква форма да съществуват и в интернет пространството.

   Някъде във времето изпълнихме мечтата на всеки истински капиталист и бавно, но сигурно се превърнахме в консуматори на съдържание. Не бих го нарекъл дори съдържание – няма нищо съдържателно в огромния шум и беглата информация в интернет. Човекът, който създаде алгоритмите и след това се предаде на системата – тя взе властта над човека.

    Почти няма система в днешното ежедневие, която да не е превзета в някаква степен, ако не дори напълно, от алгоритъм – система, създадена изначално да служи на човека. Отваряте новините, и там „алгоритъмът“ е подбрал правилните заглавия специално за вас. Интернет пощата вече е филтрирала „безполезните“ писма, кафе машината сама се е включила преди да сте станали и е направила кафе, което автоматично е поръчала в интернет.

   Та, в този „идеален“ свят, в който алгоритъмът се грижи за нас и диктува какво да виждаме и кого да чуваме – дали вече сме стигнали дотам да ни казва и какво да мислим? Моето лично мнение е, че сме прекрачили тази граница отдавна.

    Колко автоматизация е прекалена автоматизация? Ако въобще съществува такъв термин… Но ако няма, ето че вече съществува – „прекалена автоматизация“. И сякаш, колкото повече автоматизираме живота си, толкова повече обезличаваме самите себе си.

    Създаваме алгоритми в името на едно по-добро и лесно бъдеще… ама дали? Не е ли това своеобразно бягство от отговорност за нашия живот, оставяйки се така подвластни на алгоритъма? Дали пък, в крайна сметка, не се уплашихме от властта над собствения си живот и от това, което видяхме, че сме способни да правим с нея? Дали не се уплашихме от отражението на отговорността в огледалото? Дали машината вече не е победила и не е подчинила човека – почти неусетно, както настъпва всяка диктатура?

   Нека мисълта бъде свободна. Нека човекът бъде отново свободен. Нека отново пожелае да вземе властта над собствената си съдба в собствените си ръце.

  Завършвам това размишление – свободно и пожелателно. Все още…