Губил ли си се? Губил ли си се така, сякаш всяко следващо решение е все по-далеч от теб и все по-навътре в хаоса? Усетът за посока тихо кънти грешка, след грешка, след грешка… И там, в загубеното, ти си от загубените и губещите. Губещ усет, губещ ориентация, губещ същност. Сетивата са безполезни, а разумът нашепва “търси”. Какво да търсиш, как да го познаеш? Понякога се питаш дали ще се намериш отново или ще си вечно загубен в загубеното.

   Блуждаеш по някакви пътища, които нямат смисъл, поне не виждаш такъв. Бродник в забвение. На къде да поемеш, по кой път да тръгнеш? Къде ще те отведе, какво ще загубиш още по пътя? Луташ се в безтегловността на ежедневието. Кой си ти? Къде си? На къде отиваш? Продължаваш да вървиш, но стъпките се усещат нестабилни, сякаш плуваш, а може би потъваш?

   Губил ли си се така? Как постъпи? Кое те върна отново към теб, кое направи пътя ясен, кое придаде смисъл? Можеш ли да се намериш въобще? В загубеното е пълно с въпроси, но някак естествено празно от отговори. И може би така работи светът, губиш се и почваш да задаваш въпроси. Може би след всеки следващ въпрос ще стигаш все по-близо до правилния. Може би това е идеята на загубеното, да те подтикне да стигнеш до смисъла. И може би това е личното своеобразно чистилище, което трябва да преминем, преди да се намерим.

   Може би всеки се лута в своето загубено и търси своя смисъл, а аз продължавам да питам навред: „Губил ли си се? А после намери ли се?“