Тръгнах, но се спрях…
Обвит в безлична пелена на минало,
тъмнина, стени покрити с прах,
на място тихо и някога бивало,
в безкраен ступор неподвижен бях.
Гледах, чувствайки назад,
в свят мисловен, в немърдащ живот,
понякога мой, но илюзорно друг,
в тоз вкочанен замръзнал Ад!
Блуждаейки в таз безкрайна пустота,
времето неумолимо чукаше,
а дните педантично се меняха,
а аз все стоях, някак спях.
Мелодия, същността разбуни,
а след нея песен очите ми пробуди,
обърнах се, осеян в ярка светлина.
Лъч в очите ми се впи!
И аз пристъпих,
невярващ, все още тих,
вперил поглед в сияещата бъднина.
А тя бе близо, на един смел замах.
Вряща, пълна с жизнен дъх,
променяща, непостоянна, горещина.
Но нещо ме препъна, паднах!
Грешка!
Сбърках!
Нервен смях…
Тръгнах и тогава спрях.
Тръгнах, но се върнах.
