Във времето ехти нашепване-
изконечно, мъдро, древно.
По път неясен ти вървиш,
потънал във забрава,
но нещо все те води,
непонятен усет все те тласка,
по твоята единствена пътека
към лична неизбежност да продължиш.
Добна обреченост до сблъсък те довежда,
а в нея бурно всичко ехти, кънти,
под теб земята света поглъща,
а душата поетапно разгражда.
Но приел таз орисия своя,
смело пристъпваш в таз стихия,
готов за битка, готов боя.
Врагът нанася поражение,
а за теб настава ясно вече,
със замах таз битка не се печели
и застиваш с притаен последен дъх,
с дух почти сломен,
почти обезкървен,
и чак тогава-накрая
в теб смирението се ражда.
Прероден си!
И вече изтрезнял от бойното пиянство,
виждаш пътя с бистра яснота,
вървиш защото знаеш, посоката е твоя,
стъпката е вече бодра, знаейки уверено целта.
Призван си!