Вярвам, че мечтите се променят и еволюират заедно с нас. Напредвайки, животът бавно и постепенно извайва мечтите ни. Това е процес – израстваме в симбиоза с това, за което мечтаем. То не винаги е просто и не винаги е напълно осъзнато. Може би затова претърпява такива промени във времето – избистря се. Кое възниква първо – мечтата или ние? Дали се раждаме с нашите мечти и те бавно порастват заедно с нас, или съществуваме независимо? Или пък ние самите сме плод на една мечта? Дали мечтата е самодостатъчна, или не може да съществува самостоятелно? Винаги ли трябва поне един мечтател, за да дефинира и отгледа мечтата? Мечтите илюзия ли са? Трябва ли да бъдат постижими, или винаги вървят една стъпка преди нас, вдъхновявайки и моделирайки ни?

   Интересно, нали? Нашите мечти променят нас и, точно преди да се превърнат в нещо достижимо, те еволюират, за да се променят и застанат на достойното място в недостижимостта. Почти сякаш ние ги тласкаме към непрекъсната промяна, а чрез нея се променяме и ние. А може би това е! В непрекъсната промяна се раждаме заедно с мечтите си. Или пък просто порастваме и забравяме, или се отказваме от първоначалния образ на мечтите, и всичко е илюзия.

   Кога умира една мечта? Може би физическата смърт започва с умирането на една мечта. Или пък не? Дали това не е моментът, в който мечтата еволюира, променя се, избягвайки смъртта? И пак стигаме до дилемата – кое поражда тази промяна – мечтата или човекът? Казват, че ако нямаш мечта, си “мъртъв”. Прави са, но аз бих добавил, че мечтите продължават да живеят и след смъртта – безсмъртни са. И така трябва, за да може и ние да еволюираме.