Понякога срещаш хора в живота си, които много напомнят на едно твое отминало „аз“ — един човек, който някога си бил. Каква ирония, нали? Съдбата напомня за един човек, потънал в миналото, който някога, в едно друго време, може да се нарече „аз“. Интересно, нали? Тези бегли проекции на миналото винаги намират път към настоящето, за да напомнят за себе си чрез бледо копие на едно позабравено „аз“. И вглеждайки се в тези хора, припознавайки човека, който вече не си, разбираш, че това е необходимо. Необходимо е да си припомняш човека от миналото, за да можеш върху неговите основи да градиш настоящето, а под негов диктат да съумееш да си представиш бъдещето.

  Срещайки ехото на миналото в днешния ден, припознавайки го в напълно непознат човек, е сблъсък, който неимоверно предизвиква смут, дори лек гняв от сблъсъка на „аз“ на деня с „аз“-а от вчера. И макар вече да си друг човек, днешното „аз“ винаги припознава личните белези на миналото — все пак те са част и от настоящето. Да умееш да се огледаш в околните хора и не да се отречеш, а да се приемеш — това е смирение над усилията да властваш над себе си и просто да бъдеш. Все пак, това не е ли една от вечните дилеми: „Да бъдеш или да не бъдеш?“ И точно тук се намесва миналото — това е неговата функция, да успее да дефинира настоящето. Но все пак, ние не успяваме просто да „бъдем“, нали? Винаги се стремим да наложим контрол, често дори върху самите себе си. Редът среща хаоса.

   Разпознавайки един погълнат от времевите потоци прототип на моето „аз“, аз всъщност осъзнавам, че той притежава мои черти, които са част от мен. Част, която вече е овладяна, подчинена и точно дефинирана, сложена в ред — може би затова е и лесно разпознаваема. Но пък е част от същността, която е в миналото, която не е била достатъчна да дефинира изцяло настоящето, иначе нямаше да бъде изпратена в забвение.

   Хаосът се е разраснал вътре в мен, а редът постепенно отстъпва. Все пак, никой не може да дефинира хаоса по-добре от реда. И тази борба за надмощие е това, което ме формира. Виждам го в миналото, виждам го в настоящето. Не е ли това дълбокото проклятие на миналото — да ни преследва и тук-там да ни напомня за неща, които да ни тласкат към реда или хаоса? Да намериш баланса между двете е може би идеята да бъдеш винаги незавършен, непълен — тук-там подреден, тук-там разпилян. И може би сме обречени винаги да се борим, да търсим, да се стремим към този баланс и да забравяме просто да бъдем.