В моето съзнание напоследък цари смут, предизвикан от една мисъл, която срещнах. Една сентенция, която пуска корени в мен, и няколкото вечери, които вече ѝ отдадох, не са достатъчни — тя все още ме изгаря. „Всички пътища водят в тъмнината“ — ясна мисъл, ясна концепция, ясен изказ, но все още трудна за преглъщане. Всичко придобива един по-ярък контраст, а нюансите почти бледнеят. Сивотата отстъпва и дава отбой. Усетът за сиво вече е превзет от бинарността на полярностите. Черно-бял — така изглежда светът.

   „Всички пътища водят в тъмнината“… Има един дълбок, нихилистичен, дори арогантен подход в това. В така изградилата се двумерна вселена тъмнината започва да губи своя блясък. Как звучи, а? Нещо винаги ни тегли като магнит към мрака, и той поглъща всички — рано или късно. Нищо не убягва, нищо не се спасява. И когато отнесеш всичко в живота към тъмнината, то губи своя смисъл, а тъмнината — своя магнетичен чар.

   Все пак, защо просто не чакаме тъмнината да ни погълне? Защо се опитваме да създаваме сивота и по пътя да мажем с черно и бяло? Защо да измисляме нови цветове? Защо светът да бъде многоцветен, а не просто двуцветен? Накрая всички цветове свършват в тъмнината. А може би е необходимо всички пътища винаги да водят в тъмнината, както всички пътища винаги започват в светлината?

   Може би е важно не колко „черни“ или колко „бели“ искаме да бъдем, а колко сиви? Може би черното и бялото са родени от сивото. Как сивото ще свърши в тъмнината? Сивотата не е ли белотата, която намира своя път към чернотата?

   Но сивотата днес си отива, а с нея и всички други цветове. Светът върви своя славен марш към тъмнината, а на мен ми остава да мисля само в черно или само в бяло, поради все по-крещящо усещащата се липса на сиво.