В моето съзнание напоследък цари смут, който е предизвикан от една мисъл, която срещнах. Една сентенция, която пуска корени в мен и няколкото вечери, които вече и отдадох, не са достатъчни и все още ме изгаря. “Всички пътища водят в тъмнината” – ясна мисъл, ясна концепция, ясен изказ, а все още е трудна за преглъщане. Всичко придобива един по-ярък контраст и нюансите почти бледнеят, сивотата отстъпва, дава отбой. Усетът за сиво вече е превзет от бинарността на полярностите. Черно-бял, така изглежда светът.
“Всички пътища водят в тъмнината”…. Има един дълбок нихилистичен, дори арогантен подход в това… И в така изградилата се двумерна вселена, тъмнината започва да губи своя блясък, как звучи, а? Нещо винаги ни тегли като магнит към мрака и той поглъща всички, рано или късно… Нищо не убягва, нищо не се спасява. И като отнесеш всичко в живота към тъмнината, то губи своя смисъл, а тъмнината своят магнетичен чар. Все пак, защо просто не чакаме тъмнината да ни погълне? Защо се опитваме да създаваме сивота и по пътя да мажем с черно и бяло? Защо да измисляме нови цветове? Защо светът да бъде многоцветен, а не просто двуцветен? Накрая всички цветове свършват в тъмнината… А може би е необходимо всички пътища винаги да водят в тъмнината, както всички пътища винаги започват в светлината? Може би е важно точно колко сиви искаме да бъдем, а не колко “черни” или колко “бели”? Може би черното и бялото са родени от сивото? Как сивото, ще свърши тъмнината? Сивотата не е ли белотата, която намира своя път към чернотата?
Но сивотата днес си отива, а с нея и всички други цветове… Светът върви своя славен марш към тъмнината, а на мен ми остава да мисля само в черно или само в бяло, поради все по-крещящо усещащата се липса на сиво.
