Отново задънена улица. Връщам се няколко преки назад и вървейки отбелязвам на ум, че “Няколко крачки назад не винаги водят в правилната посока!”. Лутам се и поглеждам в картата, но навигацията ми също мисли, че съм на правилното място. Странно, хем съм където трябва, хем адреса го няма отново. Прибирам телефона леко изнервен и започвам търся някой странник, който да ме упъти в този град.
Вървейки и вече нервно гледайки всеки силует се замислям, че хората сами се вкарват в този лабиринт. Може би, ако можехме да се погледнем отвисоко ще приличаме на колония мравки, която забързано се лута измежду зданията следвайки едничката си цел. То никак не е трудно да попаднеш в този лабиринт, ето ме мен, лутайки се отново и ненамиращ това, което търся. Или пък може би приличаме на опитни мишки, които страхливо бързат назад напред и се борят за оцеляването си. Лабиринтът е лукав и обещава много сирене в края, но ако погледнем ще видим, че малцина от мишките оцеляват и всъщност вкусват от сиренето. И някак живота винаги те тика в този лабиринт с измамни награди и безброй опасности дебнещи зад всеки ъгъл, и очевидно доста задънени улици. Дали пък не е време да опитаме нещо различно и да променим правилата на играта? Какво ще стане, ако всички мишки спрат да гонят сиренето? Или да пък започнат да катерят стените обграждащи този фалшив декор? Как ли би изглеждал свят, в който лабиринт няма и сирене няма, а мишките се чудят какво да правят? А, може би просто сме така устроени, вечно да гоним сиренето, следвайки алгоритъма…
А, ето го номерът-24б! Ами, ето един добре скрит номер в лабиринта и дори навигацията не успява да го намери. Звъня на звънеца и нервно се оглеждам, чудейки се дали пък живота не е един безкраен невидим лабиринт в крайна сметка.
