Поглеждайки се в огледалото, все по-често не разпознавам човекът, който се взира обратно в мен. Този човек съм аз и едновременно с това не съм аз. Има нещо плашещо, почти смразяващо кръвта в тази концепция, човекът, който дебне и тихо наблюдава през стъклената бариера от един огледален свят.
Този човек притежава власт над мен и това е притеснително. Той съществува докато аз се взирам в него и неусетно узурпира моето пространство. Иронично нали? Мълчаливо и за части от секундата да превземеш реалността през стъклената стена, почти сякаш я няма. Стената винаги е едновременно крехка и тънка, и точно толкова дебела за раздели двата свята, в които ние съществуваме-светът на човека в огледалото и моят свят. Но някак безмълвният диалог винаги успява безпроблемно да премине от единия в другия свят. Човекът в огледалото търси власт и е винаги там, готов да вземе от мен нова порция сякаш тази стена почти не съществува за него.
Казват, че дявола обича огледалата. Може би адът наистина съществува и човекът в огледалото живее там, на едно стъкло разстояние. И може би адът винаги ще съществува докато ние стоим от другата страна, а човекът в огледалото само наблюдава. Може би заставайки пред огледалото ние създаваме своя собствен ад всеки път, поглеждайки се в него. Може би е време да отнемем властта на човека в огледалото и да спрем взираме в него.
