Поглеждайки се в огледалото, все по-често не разпознавам човека, който се взира обратно в мен. Този човек съм аз и едновременно с това не съм аз. Има нещо плашещо, почти смразяващо кръвта в тази концепция — човекът, който дебне и тихо наблюдава през стъклената бариера от един огледален свят.

   Този човек притежава власт над мен и това е притеснително. Той съществува, докато аз се взирам в него и неусетно узурпира моето пространство. Иронично, нали? Мълчаливо и за части от секундата да превземеш реалността през стъклената стена, почти сякаш я няма. Стената винаги е едновременно крехка и тънка и точно толкова дебела, за да раздели двата свята, в които ние съществуваме — светът на човека в огледалото и моят свят. Но някак безмълвният диалог винаги успява безпроблемно да премине от единия в другия свят. Човекът в огледалото търси власт и е винаги там, готов да вземе от мен нова порция, сякаш тази стена почти не съществува за него.

   Казват, че дяволът обича огледалата. Може би адът наистина съществува и човекът в огледалото живее там, на едно стъкло разстояние. И може би адът винаги ще съществува, докато ние стоим от другата страна, а човекът в огледалото само наблюдава. Може би заставайки пред огледалото ние създаваме своя собствен ад всеки път, поглеждайки се в него. Може би е време да отнемем властта на човека в огледалото и да спрем да се взираме в него.