Шум! Всичко наоколо гълчи от безсмислени звуци, които сякаш резонират във въздуха и неусетно усилват всеки един изречен стон. Понякога шумът прониква дори и през стените на собственото ми мисловно убежище и създава хаос. Глъчта е обзела всяко едно празно пространство и тишината е далечен мираж. Не чуваш, глух си и единствено виждаш как устните на събеседника мълвят думи след думи, но те се стопяват в нищото. Да чуеш и различиш собственият си глас коства неимоверни усилия. Искаш да крещиш, но знаеш че няма да те чуе почти никой, околният шум притъпява и поглъща всичко. Иронично нали? Целият този шум, а всъщност цари празнота. Думите губят значението си и слухът вече не е сетиво, на което можеш да се осеняш.
Градусите леко се покачват и с покачването всичко се забързва. Шумът се усилва и вече изнервя осезаемо обстановката. Задъхваш се и дишаш все по-учестено. Бориш се за всяка глътка свеж въздух, а кислородът направо те замайва. Картината се размазва от маранята, която се е спуснала върху всички ни и с това покачване на температурата си отива още едно сетиво, на което да разчиташ.
Стрелките се движат и върху създадения своеобразен парник започва да кондензира всичко. Температурата се покачва, а влагата е осезаема. Всичко пари, всичко е нажежено, а ти се движиш по усет. Миризмата на пот и застояло все повече те подтиска и дори леко ти прилошава. Всеки досег до околните пари, всичко почти се самовъзпламенява. Губиш равновесие и политаш, а около теб настава суматоха. Заформя се своеобразен балон от хора, които не виждат, не чуват, не усещат, а вече губят и равновесие. Може би е хубаво да се огледаме, да поискаме да видим, да чуем отново, да поришем свеж въздух, да изравним везните и постепенно да възстановим равновесие.
Времето напредва, а въздухът е все по-малко. Градусите леко се покачват…
