Късен следобед , поредно кафе, поредна цигара и глава пълна с въпроси. Заведението е почти пълно. От всяка маса се чуват разговори. Сервитьорката се суети между масите-усеща се напрежението. Плащам и си тръгвам.
Млечнобялата мъгла се сгъстява и света побелява. За един момент нещо преминава покрай мен-кола, може би? Мъглата ме обгръща и се наслоява по дрехите ми, усещам как прониква в мислите ми и те изчезват някъде там в белотата. Чудя се дали не подминах спирката? Продължавам да вървя с все по-бавни крачки. Спирам и запалвам цигара. Студеният въздух започва да щипе. Замислям се – “може би е време да продължа напред?”, през отминалите събития, оставяйки те някъде в мъглата …
Продължавайки своя път осъзнавам, че мъглата вече не ми пречи, привикнах с нея.
24/11/2016
