Късен следобед, поредно кафе, поредна цигара и глава пълна с въпроси. Заведението е почти пълно. От всяка маса се чуват разговори. Сервитьорката се суети между масите – усеща се напрежението. Плащам и си тръгвам.

   Млечнобялата мъгла се сгъстява и светът побелява. За един момент нещо преминава покрай мен – кола, може би? Мъглата ме обгръща и се наслоява по дрехите ми, усещам как прониква в мислите ми и те изчезват някъде там в белотата. Чудя се дали не подминах спирката? Продължавам да вървя с все по-бавни крачки. Спирам и запалвам цигара. Студеният въздух започва да щипе. Замислям се – “може би е време да продължа напред?”, през отминалите събития, оставяйки ги някъде в мъглата…

   Продължавайки своя път, осъзнавам, че мъглата вече не ми пречи, привикнах с нея.

24/11/2016