Студена, мрачна нощ. Чуваш как навън се гонят ветровете и се радваш, че си на топло. Звездите и луната са заменени от мрачните и зловещи облаци, сивотата те обзема. Излизам навън да изпуша поредната цигара, и си мисля: „Кога ли ще завали сняг?“. Лягам си с мисълта, че вече наистина е време да завали сняг.

   Небето е покрито със сиви, мръсни облаци. Вървейки към автобусната спирка, цигарата ми изгасва и я хвърлям. Проклинам този студен вятър, който така неуморно се опитва да ме помете от улицата, но аз съм упорит и най-накрая стигам до спирката. Запалвам нова цигара и забелязвам, че изведнъж всичко утихва. Една снежинка се спуска леко и, танцуваща, се намества върху ръката ми. За един кратък миг се възхищавам на твореца, който е създал този прекрасен шедьовър, и после всичко изчезва, превръщайки се в течност. Изведнъж всичко се размива.

   Събуждам се щастлив. Бързам да се измъкна от леглото и оставам доволен. Навън всичко е бяло. От небето се сипят хиляди малки кристали, покривайки мръсните улици и дворове в бяло. Обличам се и излизам на терасата. Вдишвам дълбоко и усещам свежия въздух да изпълва дробовете ми. Няколко минути се наслаждавам на красивата белота, която покрива света. Всичко е побеляло, всичко е застинало. Във въздуха се носи едно спокойствие и чуваш как тишината изпълва цялата ти същност. Целият свят е пречистен. Дърветата са покрити с бял памук, улиците са затрупани и някъде под всичко това калта е останала скрита. Продължава да вали, дори се усилва. Всичко живо е застинало под покривалото на снега, всичко притихва и ще чака отново да се събуди, дори и най-мръсната локва вече е покрита. Обзема ме надежда и се чувствам щастлив. Знам, че днес ще бъде хубав ден.

Написано през зимата на 2016-11-19